Събираме лицата си в пустошта на живота. Времето е въжето в къщата на обесения. Възелът още има пулс в ръцете на Миглена Цветкова.

Александър Арнаудов

*

Чувствам се
като въже
в къщата
на обесения.
Възелът
все още има
пулс

Недостатъчност

И този
проскубан живот
не ни стигна
да се обичаме.

ПОЕЗИЯТА МОЖЕ
да шокира с голотата си,
с появата си на необичайни места,
безпардонна да минава
през всички изградени укрепления
и закалени прегради.
Може да събира лицата си дълго.
И един ден да ги стовари
пред вратата ти.
Или в гнева си някога
да ги захвърли през прозореца.
Може и да премълчи
самата себе си
и да си обърне гръб,
ако я вземеш за момиче
на повикване.

Живот

Понякога
минавайки оттук
сме пустош -
празни и неразгадаеми.
Понякога
минаваме един през друг
без никога
да се познаем.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021