Заливът плете мрежи на разсъмване. Гмуркаме се до слънцето. Давим се на сушата в стиховете на Миглена Цветкова.

Александър Арнаудов

*

Не бягах от брега, ни от дълбокото.
Но често наблюдавах как във залива
той мрежи ли плетеше на разсъмване
или варосваше стените
на бялата си семпла къща.
И риби ли по мръкнало събираше
в серкмето си
или пък сам се давеше
във плиткото, където
все още можеше да диша...
Не ме видя и чу. А аз не пеех песен.
Той пееше за мене.
Гласът му изсветляваше из мрежите
и в мене нещо непосилно стенеше.
А бях се гмурнала почти до слънцето.
Почти се бях сприятелила с вятъра,
когато в мрежите му се заплитаха
косите ми. И бях последната
удавена на сушата русалка.

Опитомяване

Всеки ден
сядам
мълчаливо
малко по-близо
до себе си.

*

Април транжира облаците,
разпаря коремите им,
срязва клепките
на небето.
Изтича всевиждащото око
вътре в мене.
Сто дена студено.
А няма нито едно "Р"
в името ми...

ДЗЕН

Може да завали.
Страх ме е,
че ще стане студено.
Нека да се прибираме.
Да изпием по една доза дзен
и да напишем писмата
до себе си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021