Ръцете ни са ръба на скала. Пишем като вълна, която се разбива в нея. Събираме светлината с поезията на Миглена Цветкова.

Александър Арнаудов

МЕЧТАЯ СИ

да съм сгрешила
правописа
на това чувство
и тъгата да се
пише правилно
с "Д".

*
Кралят се уморява,
оттегля се,
сваля короната
и изсича от нея
монети
с любимия образ.

*
Не се опивай
от светлината
на това чувство,
което нося в себе си
сякаш съм бутилка.
Някой после
трябва да ми покаже
вратата.

Гоблен

Небето над Стария мост
е в четири нюанса синьо,
като нивата ми
на посвещение.
Пълзи отдолу Неретва.
Влачи всички възможности
на зеленото
от душата ми.
По грапавия склон
избождам очите си
с цвят на любимото ти кафе.
Потъват в черноземите им
семената надежда,
че ще те срещна
по средата на моста
и той ще се взриви
от нищото.
Плъзва се по нишката
на конеца
лицето
на въобразения ми
любим...

*
Под сивата аура на небето,
на ръба на тази скала
прегръщам коленете си.
Вятърът шепти
мръсни думи в ушите ми
и ми показва
какво би направил с косата ми, ако е мъж.
А аз дойдох
да попитам морето
как се пише като вълна,
която се разбива
в скалите.
Допир
Човешкото сърце
понякога
е толкова меко
и въздушно на допир,
че не можеш да прецениш
дали го има.
Понякога
черупката му
е толкова
твърда и тъмна,
че като удряш
с всички сили по нея,
не можеш да прецениш,
ти отвън ли си
или отвътре.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023