Нова асоциална класика от Мартина Дробенова в горещия януари на нашето електронно списание.

Полет

Не ми се пада пак,
не ми се пада отвисоко.
Господи, направих двеста скока!
Здрава кост не ми остана
и никога не полетях.

За ден престорих се на жерав,
в очите ти измислих хоризонт.
Видях прииждащото ято.
За час бе пролет,
после лято.
Накрая сбогом,
хвърчешком.

По тебе гледам от ръба.
Ръце разпервам,
после ги събирам.
А, ако се засиля,
дали ще полетя?
За скок последни сили сбирам.

И разбивам се на хиляди парчета,
мечтая само за едно -
щом отново върнеш се на пролет,
да построиш от тях гнездо.

Безследно

Иронията ли?
Самотата е присъствие.
Промъква се без звук,
промъква се на пръсти.

И те следва неотлъчно,
и пропива се навътре,
и накрая те поглъща.
Накрая сам замръкваш.

В гладна бездна,
в дупка черна,
безследно
да изчезнеш.

Редуциран във безстрастна точка,
построил си дом от вакуум.
Не живот, а смърт в отсрочка,
от отровно първо мляко.

Спомена на катедралите

вената на потното му чело
пулсира в резонанс с дъха ѝ
в безличната постеля
с колосани чаршафи
минути преди сбогом

а покривите на катедралите
се надпреварват
кой да корозира по́ първи
да се стопи
под немилостивата пестница
на палача време

като непотърсена любов
непоискана
необслужена
неглижирана
незапомнена
неуместна

предложена и отказана
взета и върната
потърсена с пръчка в пепелта
посмъртно

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023