През месец май премина отвъд ботевградският поет Марио Стоев – Анхело – талантлив, радикален, болезнено емоционален и изключително ярък човек и автор, редовен сътрудник на „Нова асоциална поезия" още от основаването на групата и едноименното списание. Ще ни липсват светлината, екстремизма и поезията му, родееща се с любимата му Емили Дикинсън, Вутимски и Жьоне. На неговата памет посвещаваме настоящия брой на нашето електронно издание.

*
Гори свещ
чупи се светлината
на кристални парчета
сложих си парфюм
и си представих, че съм
пред гилотината -
кралицата осъдена
на смърт.
Заради мечтите си.
Отпих от меча на палача,
очите ми не плачат,
извадих струните
направих лък
стрелата беше ти,
и с тебе ги застрелях
във сърцата им.
И гилотината тогава падна -
видях светлината
за малко,
но завинаги.
Бях аз.


*
чувам щурците
свирят до скъсване
пъпната връв на лятото


*
минавам само да хвърля камъче
то ореолите да подреди
в замръзналата локва


момчето
до магистралата
живее там с вятъра
и с онова небе
което има
очи


*
чиния
булгурена каша
със захар
и отворена книга
Андерсен
плаче с мен
пияната ми майка
свири на пианото


*
душата ми -
седалка
на люлка
в луна-парк
или панаир
със синджири
държи се
и обикаля
света
в концентрични кръгове
които стават все по-малки


*
исках да ми е тихо
оглушах
от желания


*
в очите на дъжда
обесено е лятото
изтрити са следите
нечии по пясъка
вървя по тях
и им повтарям ритъма
и тях изтриват ги
след мен
дъждът и вятъра


гробище

сънувах
няма кръстове
само тирбушони
завинтени
в земята
тук са само
приятели


*
Нощта дойде
аз зная мръсната ѝ тайна
и само ще ѝ кажа -ще си идеш
и путката ти майна!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022