Стоим в предверието на долината. Учим се да живеем с морето. Потъваме в късовете светлина на Марин Маринов.

Александър Арнаудов

ЗНАЦИ

В младостта си, когато се учех да живея с морето
и броях вълните до девета,
слушах писъка на морските птици в скалите,
като прекосявах Залива на Цитрата, нощният вятър
влудяваше дивите кучета и те виеха скръбно по плажа.
Сянката на младите чинари в двора се катереше по къщата,
прехвърляше комина, черна сянка, черни листа в мъртвешката прегръдка на бръшляна; понякога
през клоните
избликваше мъгла от хълмовете, описваше очи,
лицата на близки хора, потънали отдавна в нея и ме натъжаваха;
само лъскавите цветове на мащерката през късната пролет,
звъна на славеите в люляковата горичка,
смайващия екот от многото гласове и кънтежа им през буйните
дървета на това безупречно живеене,
внасяха понятен ред в сърцето;
тогава се учех на самотност, учех се по-леко да понасям
ефирния летеж на бледите мъгли, искрящото синьо на пладнето,
тези сложни знаци, това потъване в късовете светлина по пясъка.

ДО ТЕБ

на Д

Аз седя до теб в предверието на долината,
валяло е, над далечните ридове небето изсветлява,
мокро и зелено, светлините се разтварят във въздуха
и ухаят на цветята с техни имена;
една птица прелетя с клончета в човката,
после друга с парченце кал,
пролет е, аз седя до теб в предверието на долината
и броим ангелите, които окачват дрехите си
по цветовете на дивите сливи,
да съхнат.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023