Крием меланхолията в сенките на дърветата. Слънцето си ляга зад хълма. Гласът на Марин Маринов е с думите на снеговете.

Александър Арнаудов

ЗИМА

1

Още чувам сънната хармония
в звънарната на есента –
златни звуци, синя меланхолия
в сенките на опустелите дървета;
спомени в завършената геометрия
на формите,
така изящно подредени в ледния калейдоскоп
на хоризонта.

2

Северно сияние върху снега.
Слънцето наскоро е залязло
и теменужените сенки лягат
край дърветата по хълма;
светлината се е притаила тук,
не бърза да си тръгне –
само счупеното клонче от леда
подсказва, че е възможен, все пак,
звук някакъв в това затишие
по бадемовите силуети.
И гласът ми, сам, залутан в снеговете:
- Студено е,
така студено ми е с теб,
под хълмовете свечерени в моя дом!

3

Бегъл лъч по острието на леда,
Зимата отстъпва и все пак снегът се връща,
косо, мътна пелена от север.
Катериците летят между боровете
край замръзналото езеро,
пада скреж, зад хълмите глъхнат
звънците на стадата; камбаната на схлупената
черквица в далечината припява за молитва.
Свечерява.

4

Залезът като вечерна птица
се спусна от ефира –
очите му, преди златисти,
сега са с цвят на стара керемида.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023