„Толкова е просто да обичаш”

Събота дъждовна вечер, вятърът трещи по ламарините на малката барака до кея, вълните прехвърлят стената, свили сме се на одъра край печицата и пушим, мълчим и пушим, димът се усуква като скъсано въже около мъждивата лампа, мълчим и чакаме да се смили морето, да се укроти.

"Толкова е просто да обичаш."

БЛИЗО, по близо, дъхът ти...
Автографът на очите ти вдълбан в сърцето ми.
Самотен бряг, дълбоки пещери в скалите
и пукнатини за плача на вятъра;
мъглата се надига от морето висока и красива.
Губя те, губиш се -
солени ветрове, гласа ти...

1

на Д

Аз седя до теб в преддверието на долината,
валяло е, над далечните ридове небето изсветлява,
мокро и зелено, светлините се разтварят във въздуха
и ухаят на цветята с техни имена;
една птица прелетя с клончета в човката,
после друга с парченца кал,
пролет е, аз седя до теб в преддверието на долината
и броим ангелите, които окачват дрехите си
по цветовете на дивите сливи,
да съхнат.

2

Погледни сега над долината,
любов моя, пълна с ангели до вчера по ливадите,
които са мълчали цяла нощ под ударите на дъжда,
преди да си отидат; погледни
над бавната река, пресечена от пясъците до морето,
където лятната зора разтваря цветовете си, горещината капе
още рано по устата, напуква челото ми, както сухият ми глас
наранява небцето, като се мъчи да излезе;
този мъж с лице на чужденец, с чужд пясък по ботушите
и дреха в кървав цвят, търси нещо във тръстиките,
спомен някакъв, договор или парче от мощи,
понякога гаси блуждаещите светлини в реката, пали други
с шепота на друг човек от епохата на младите съзвездия,
така старателен в молитвите си,
така потънал в ритъма на единственото важно изречение,
в една дума, в една буква, в охлювчето
на препинателния знак „Защо”, докато тръстиките се свиват
с изгрева и почерняват, цял бряг натрошени кости,
и остава сам в пейзажа, видим, като забит за веха клон
в смалената вода.

3

Каквото е останало след лятото,
остава тук за дългата тъга на дъждовете върху пясъка,
следи от пръсти, извити линии с форми на сърца,
отпечатъци на колене, втвърдени до водата,
тъгата, която трябваше да е моя, защото е есен
и хоризонтът се огъва по вълните;
очите ти са с цвят на скъпа пура,
напомнят ми за южните морета и за островите нощем
под ниските съзвездия, толкова е просто да обичаш, но сега,
сега си мисля за другите неща, за тихото лице
под сенките на боровия хълм, отсреща кормораните сушат
крилете си на бриза и как ли се е казвало момичето,
което се лекуваше под оголените от кората си дървета,
кълвачът сипеше усърдно златен прах върху косите й,
сенките се спускаха по хълма
и слушах нощем вятърът
как търкаля изровените гласове по дюните.

5

Ах, розата, която фантастично разцъфтя на хоризонта сутринта
и цял ден беше упование, даже място за молитвен дом, високо,
така близо до божите нозе, вече почерня в края
на дългия ден, който все не иска да издъхне
и листата й капят в часовете ни отмерено,
тази точна и безлична математика в нашите отрязъци
от време, всеки сам от своята страна, учуден,
а аз ще паля лампата, любов моя, ще ти чета поезия,
докато светлините се оронят, за да не виждаш
как зад хълмите вали,
водата се надига и приижда.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024