Гърция ни гледаше от бреговете на Егея
с очите на маслина, с очите на оранжевите мандарини
и сънените мрамори, които се люлееха с вълните,
докато излязохме оттатък островите вечерта,
оттатък маранята,
с корабният нос, обърнат все на юг,
към други острови,
обвеяни от ароматите на Африка.

Така е хубаво, любов, да ти разказвам вечер
цветните си приказки,
от хълмите да слиза нощната роса
и да не се чудя сутрин на цъфналата роза
върху плочите от дялан камък и зелен гранит,
под улука на стрехата;
котката е срязала дланта си,
отгоре капе, и ме гледа с твоите отсъстващи очи
- бездънно синьо -
по-жестоки от глазурата над водовъртежа
в стихналия залив, наблизо по пътеката край боровете,
посипана с иглички.

Марин Маринов

АБСУРДНА ГРАНИЦА

Кое е по-абсурдно от абстракта –
причината за всичките причини?
Може би абсурдът само да се доверяваме
на опита, на формите и цветовете.

Все пак има граница, чиято бариера
не бива да минаваме по всяко време –
(тя може и да е: коне на пурпурния фон по залез,
може – тичинките на глухарче с вятър,
ириси на сова…).

Иначе рискуваме да се изгубим
в дълбоките градини на абстракта,
да усетим вкусовете на копнежа,
на меланхолията и възторга,
без причина да се върнем някой ден
пак на хълма с люляците,
някъде покрай морето.

Пей славейче,
една - две трели още
са достатъчни за тази вечер.
Полунощ минава
и утре май със теб ще сме сънливи.

ЗАЩОТО

Цветовете на черешата летят във въздуха,
защото вятърът е южен
и идва на горещи пориви.
Една усмивка е достатъчна
да изглади бръчките по челото ти,
в края на април.
Морето изсветля
и се вмъкна неусетно в часовете ни,
така са топли дните и зелени.
Ако се заслушаш, сигурно ще доловиш
мелодията от камбанки на звъниче.

Заровили сме нещо в този тих сезон,
нещо важно и неуловимо.
Понякога изскача от пръстта
и побягва като сянка по кафеникавата угар.

Защото ти живя
с радостния ритъм на сезоните,
с радостния ритъм на морето,
ей тук, под скалите,
сега скърбиш тайно, далеч от всички,
скърбиш за себе си
в безпощадната настойчивост на миналия си живот,
в отсеченото време,
изгубен в знаците на светлината
и на мрака.

НАДПИС ВЪРХУ КАМЪК

1

Но това са само спомени за изпълнени предзнаменования,
както щяхме после да си спомняме
за миражите в небесните ни плавания,
(сухият екстракт от няколкото мига слънчеви отрязъци),
за часовете на солените мъгли и остра влага,
размили хоризонта в несъществуващия вече траен ред;
воден свят във нощите и смирени думи за моление
в пределите на самотата, когато слизаха отгоре течни кораби
с луди капитани, привързали триъгълните шапки
да не ги отвее вятърът; кръстосваха един след друг с накацали
по реите съзвездия и сини птици,
изгубени в мъглите на път за континента.

2

Сега си тръгвам, загърбил морето,
с корабния дневник в моряшката торба. Какво да правя още
на стихналия плаж, с петна от бели ивици по сивкавия пясък,
в началото на зимата –
дълъг бряг, дълъг пясък, обрасъл целият в треви и сухи храсти?
Острите ръбове на северняка дълбаят морето,
дълбаят дюните, дълбаят очите ми
и се качвам, и слизам по сгърбените възвишения –
единственото живо същество, останало в мъглата
на снежните вихрушки.

Сега си тръгвам, макар че тук е моят дом
и споменът лежи на пясъка.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021