Цветето на светлината цъфти във въздуха. Дъждовната гора попива зелената тишина на здрача. Изчезваме в златистия мъх на повалените дървета и поезията на Марин Маринов.

Александър Арнаудов

ДЪЖДОВНА ГОРА

Защо ме викат пустошта,
тайнствените долини, мъглите,
дъждът отчайващ над смълчаната гора,
в една безкрайна, безначална есен?

О, зелена тишина на здрача
върху мъха златист на повалените дървета!

*
Ти намери цветето на светлината, като гледаше с години
от върха на мачтата сведените облаци по хоризонта,
тези бавни форми на мъртвите статуи, които някога обикна;
вълните вдигат мрачно „Утринна звезда”, снишават се,
островът наблизо тъне зад мъглата, само ударите на прибоя
в пролетта подсказват нямото присъствие.
Спомни си дългата градина край морето, терасите, извити по брега,
призрачните сенки на дърветата и лунната тъга,
които чезнат в тишината на побитите мрамори, тези бели пламъци, това полюшване с вятъра, докато си шепнат нещо
в призмите на мрака.

А ти дълбай в скалата, дълбай във пясъка, докато намериш почва,
едно и също е, една и съща дива смес и въпрос на време е
цветето на светлината, тромавите мрамори в пръстта, чувството,
което се увива като свежия бръшлян и пие влага.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022