Отричаме себе си в илюзиите. Докосването е аутопсия на страха. Блъскаме се безшумно в разстоянията си с любовната лирика на Мария Стоянова.

Александър Арнаудов

ако можех да прекроя
дрехата на болката
щях да отрежа ръкавите
за да са свободни ръцете
да прегръщат
себе си

между нас има само нож
и ако нямаш хляб
с който да ме нахраниш
с него
разкъсай плътта ми
иначе
раните от недокосването 
ще бъдат само вътрешни кръвоизливи
които някой непознат
ще констатира
след аутопсията на страха ми
да живея

за да те имам
трябва да прекося
миналото
настоящето
бъдещето
безкрая

за да те нямам
е достатъчно да спра
там
тук
някъде
и никъде

в утрините
будна
чакаща слънцето
да оближе със светлината си облаците
мислите ми
се блъскат безшумно
в разстоянията помежду ни
люлея
самотата си в ръце
за да продължи да спи
да не се буди с деня
за да оцелея

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021