Месечната болест възкръсна. Есента пълзи в краката ни. Заспиваме там, където е опитомена всяка самота – в текстовете на Мария Македонска.

Александър Арнаудов  

НЕ Е ШЕПОТ

На кръста ти са те разпънали, Романтика.
Кървят обилно гениталиите ти,
защото пак възкръсна твоята месечната болест,
даваща убежище на хиляди микроби,
микроорганизми и съсиреци.

Коленича сега пред Голготата ти, Романтика.
Моля се в екстаз да ме благословиш
или поне да ми се изплюеш на главата,
че да ми заякне косъмът,
да стане лъскав, да хваща окото.

Но ти не поглеждаш надолу,
защото си кривогледа
защото си обичаш само дясната и лявата ръка.

А аз, дето ти ближа краката
пак съм под тебе в ниското
и само кървите ти ми текат по челото,
понеже то е бял хляб незаквасен, невтасъл и недопечен.

На крастата ти са те разпнали, Романтка.
Здраво са те заковали.
Да не избягаш.
Да не възкръснеш.
Да не се върнеш при нас.

ВРЕМЕ ЗА СЪН

Открай време я гледам как лежи на една страна,
разпуснала меки руси коси по чаршафа.

Страните й пламтят от срам,
защото подозира, че я наблюдавам.  

Не помръдва.
Прикрила е небрежно малките гърди с ръка
и тихо гледа паяжината с обесения в нея хладен паяк.

Тя е в розовата стая – стаята на розите,
където е опитомена всяка самота.

Аз съм в есенната стая
и заспивам с разпилени по чаршафите коси

Потъвам във съня със сгушени в ръката ми гърди,
които ти все по-задъхан гледаш през ключалката
и окото ти, присвито се превръща в процеп на желание.

А една гореща капка пот по хълбока
пълзи надолу към коляното ми, сякаш плаче.

ПОЛЕ ЗА МЪЖЕ

Мои руски момчета с жълти коси.
Най-безценни са онези три дни в края на лятото,
когато небето тежко пада върху пясъка
и пришива залива за залеза.

Тъжно ми е, мои съветски момчета с жълти коси.
Тъжно ми е за родината, за Сталин, за живота,
за майкте, сестрите, братята, бащите,
за проститутките, за хляба, за лука...

Тъжно ми е, че тичахте голи в авангарда,
моравочервени от студа и водката.
Пенисите ви, сгърчени подскачаха
като мъртвородени плъхчета,
докато тичахте около танковете и пред танковете.

Тъжно ми е, че загубихте,
мои руски момчета с жълти коси.
Но не се обличайте.
Подредете се един до друг на брега на морето като жива стена.
Ето, идва прилива и ни поглъща.
Ние плуваме под вода.
И се разпадаме на молекули, водорасли,
родини, зими, Русии, капки дъжд по покрива на морето.
Ние плуваме.
 
Видима е границата между въздух и вода.
Но най-тънка е границата между бузите на задника на гола жена,
леко притиснала бутове, леко лъскава, леко матова.
На тая граница са умрели всички руски войници с жълти коси.
С едно око втренчени в залеза, с едно око, в барабана на пистолета.

Свършиха всички патрони.
Сбогом, мои съветски момчета!
Всички трябва да умрем на гарницата.
Ако сме мъже.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021