Завършила е магистратура «Българска филология» в Шуменски Университет "Епископ Константин Преславски" и  магистратура "Библиотечно-информационни науки и  културна политика" в СУ "Св. Климент Охридски". Превежда от руски: Михаил Бахтин, Михаил Ямполски, Борис Дубин, Михаил Епщейн; поезията на Йосиф Бродски, Леонид Шваб, Олег Юриев, Павел Арсениев, Глеб Шулпяков, Полина Барскова, Анна Глазова. Публикува поезия, проза, преводи и литературна критика в изданията:„Литературен вестник”, „Литературен форум”, „Ах, Мария”,  „Култура”, „Съвременник”,  „Капитал Light”, „Дума”, „Сега”, „Жената днес”, „Стършел”, Словото, Литературен клуб, LiterNet, Кадър 25.

Личен сайт на Мария Липискова https://mlipiskova.alle.bg/

Ангелите 

тя беше жена ангел
беше наследила ангелските езици от майка си
и баба си
денем говореше човешки
английски немски френски беше го научила за
няколко месеца и до края на живота си
щеше да го забрави
вечер лягаше в гардероба си
който стоеше като катедрала в стаята й
и обръщаше гръб на света а ангелските езици
се издигаха над нея
докато тя заспиваше свита в мълчаливо кълбо
тогава катедралата гардероб угасваше

и в съня си тя говореше

Този път времето ще закъснее с едно денонощие

Тя пак ще премести  погледа си в тихото пристанище на часовника
Пак ще подреди сивите вълни на косите си
Ще ги простре до бреговете до раменете си
Пак ще премести полека ръцете си от посивелите снимки
Чиито лица гледат в светлината на деня ще ги погали

Пак ще си припомня имената им ще гледа как изчезват като големи сиви облаци
Ще преброи големите дупки появили се в думите й празнините
В  които потъват цели кораби и години
Ще прибере  пластмасовото птиче  ще го сложи на прозореца и ще полее цветята

Все пак този ден  времето ще  закъснее с едно денонощие
Може би заради сивите мъгли
Които бавно се стелят в погледа й в това мъгливо време

И точно в зеницата на окото й тази забодена пеперуда.

в разпръскващо се синьо

се появява тази жена
не държи думите при себе си
не държи сънищата при себе си

не държи дните при себе си
само къщите изплуват
отнасят погледа й синьото се разпръсква в прозрачността
на погледа

не гледа нищо просто тя се появава заедно с
къщите с притихналите думи и первазите
пространства които не придържат нищо
освен дните и сънищата
няколко потънали местоимения за време
мъже места

не ги държи при себе си
не се движи спокойно може да се появява така
без да изговаря

спокойното лъчисто време на празнота
която се разпръсква
в окото
в спуснатата й ръка.

Кеят

а една жена стои във сянката и спомените се издигат
като пара над главата й прехвърчат летящи риби
кълбета виолетови растат в ръцете й отпуснати
в дълбоките й бръчки отминалите брегове и суши
приливи и гласове са виолетови от зимата
на този кей
където светлините са потъващи.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021