Мария Игнатова е родена през 2000 г. в град София. Завършва Испанската гимназия, след което две години учи в Кралската академия по изкуства в Хага. В момента следва български и италиански език в ПУ „Паисий Хилендарски“. 

Получава отличия от редица литературни конкурси, сред които и „Веселин Ханчев“, през 2020 и 2021 г. Участник в „писателибезкниги“ през 2018 г. Има публикувани стихотворения в „Кръстопът“, „Подслон“, вестник „Еволюция“, а също и в алманах „Любослов“ от 2018 г, издаван от Съюза на българските писатели в САЩ и по света.

*

"(няма) как едно дете да оживее"
-Франсис Бърнет, "Тайната градина" 

прибоят на смъртта се чува
най-ясно в два следобед на балкона 
на светло, когато времето е тихо
прибоят така добре отеква в празния стомах
съжалявам, че и днес не ядох

понякога прибоят на смъртта остава вечер 
черпя го по чаша, често наливам повече на себе си 
не съм вече добър домакин

паля, за да му придам образ 
надявам се димът да полепне по него
да видя прибоя реален пред мен
да спра да се страхувам от лица без име

прибоят на смъртта ме чува 
замислям се преди всяко туптене на сърцето 
"още веднъж" 
казвам си, за кой ли път днес

куче

има един плаж, където мои стъпки не помня 
само кучешки лапи, хрупкави следи под сутрешната скреж 
"на този плаж" – казах, "ще доведа моето куче 
да диша тук, когато аз не мога" 
на онзи плаж го казах и не се върнах

не защото нямаш куче,
а защото нямаш липса
не разбираш 

всяко пространство ми е външно
не зная кога излизам и къде се прибирам
кучешката опашка трепка като компас 
синьото на очите ми 
дали е достатъчно студено за север?

опитвам се да те повикам по име 
името от нашийника 
а все моето име повтарям 

дневници, 2020

когато четеш, но не четеш
почукваш по думите с поглед
и под навесите им проплакваш
отиваш и се връщаш 
по едно и също изречение
изход от него няма

стискаш завивките в три следобед
гледаш дали кокалчетата още побеляват
вълнуваш се, в това си действие изглеждаш силен

виждаш отражението си и му говориш… 
мижа като дете, докато пия
раните по устните ми щипят
странно как очаквам и нещо в мене
да изсъска като рана, после да изкърви
така поне ще се промие, утре ще зарасне
но цяла вечер тишина в тишина се слива

и в тишина заспивам
както историята проспива го 
това от днес и това от утре:
всичко, което на сол кристализира
която вечер се разтваря 
и изтича през гръбнака 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022