Маламир Николов е роден през 1993 година в гр. Нови пазар. Средното си образование завършва в СОУ “Хан Исперих“. През 2013 година записва специалност “Българска филология“ в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски“. Не завършва. От 2017 г. работи и живее в София. “Въпрос на оцеляване” (Scribens, 2021) е дебютната му книга.

Ежедневие

Повечето се будят някъде към шест.
Рано е, сънят им драска по очите,
стават от леглото, бързат...
Други пък тъкмо си лягат,
с онемели очи в самота,
в прегръдките на мръсни чаршафи –
намразили светлината, заспиват.
А навън пищят алармите,
двигателите храчат –
градът се буди в нищета...

Денят?... Tой е тъжна рапсодия,
Той е грозен и дълъг.
Слънцето бавно се влачи
между облаците и мръсните панели,
между нищо особеното.
И свободата я няма никаква.
Маршрутът безпогрешно се спазва
без право да се отклони човекът,
без право на избор –
отчаян и тъжен
той се води от липсата.

Сега така минава повечето време:
на работа – вкъщи,
тенджерата – боба;
после пред телевизора:
реклами, сапун, новини,
най-после прогнозата...

Дошъл е сезонът на тъгата, явно,
към небето поглеждаме вяло...
единствено
през дъното на локвата
и с обувките си стари месим калта.

*
И живеем все по-абсурдно
и постабсурдно –
всичко е омаскарено –
маска
под маската
на маската.

Взимаш един сребърник и потъркваш,
откриваш съкровището в пирамидата.
Представи си само с трийсет такива
как разравяш даже и Светия Граал,
а самият Исус възкръсва
върху лотарийния билет.

Алелуя...
Алелуя...

дотогава
бачкай, робе,
бачкай,

240 свинчета сучат
от една
полуумряла котка

бачкай, робе,
бачкай.

И никой за никой
сам по себе си
всеки за себе си –
човек за човека е куче.

Не умираме и не живеем:

социолозите си баят,

философите се вдървяват
все повече и повече,

поетите си траят
и се насират от страх
да не би случайно
да обидят някого,
(че после кой ще им издаде книгата).

Само времето си върши работата:
то ще ви убие.

Един лунатик разказва

You can give without loving, but you can never love without giving.

                                                                                Robert Louis Stevenson

В стая съм.
Стая с прозорец.
Луната е студеното око на гущер.
Всеки път едно и също.
По-голямо е от мен, по-голямо е от вас,
но се крие и ръмжи.
Яде, оставя ми само костите,
като разхвърляни в гората камъчета –
малки и бели да светят – като някакви знаци.
Безподобно чудовище, като никое друго.
Мое лично чудовище, мой личен ужас,
то е винаги с мен, винаги.

Нощем пиша в стаята.
В стаята с прозореца.
Луната е студеното око на гущер.
Пиша и ръмжа, пиша и плача.
Страх ме е, думите изсъхват,
изсъхват като цветя между страниците.
Само с кръв се пише истински:
– Чуваш ли ме, вампир Скапан!
Върни ми кръвта, върни ми я...
стига си ял от мен, стига си пил.

Нощем в стаята.
Пълнолуние, и аз пия.
Поглъщам жадно с любовна фанатичност.
Вече не пиша. Приключих с писмата.
Мислех да се гръмна. Отказах се.
Върнах пистолета на жалкия немец,
който ми го пробута. Затова пия:
– Виж ме как пия, ти, жалка играчка на умa ми.

Нощем в стаята, пред кръглата луна,
аз стоя и обичам сам. Мисля си
за последната жена, която съм убил.
И загледан в знаците по пода,
търся с поглед, но не намирам ребро.

 

Реквием за една мечта

Тази мисъл дразни роговицата, като муха.
Какво виждам?
Човек без крака, посред нощ,
момиче без една ръка, което проси
сред тълпата лигльовци от НАТФИЗ.
В един свят, където едни умират,
а други се правят, че умират,
всички се гаврят със смъртта
и почитат жалкото си съществуване.

Това лято няма да е като другите.
Восъкът в ушите ми започна да се топи.
И вече ги чувам. Чувам ги постоянно.
Изнасилване в кенефа, убийство във влака,
издъхнали наркомани, бедни хора – вируси...
А как си мечтаех да оглушея,
щеше да е най-прекрасният кошмар.

Спрял съм да вярвам на страшни истории.
Ако поне веднъж си лягал на релсите,
тогава трябва да знаеш, че тъгата няма физика.
А сълзата е просто една самотна мравка -
някакъв заблуден Терсит.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022