БАВНА вечер, дъжд, меланхолията капе

върху покривите, облива голите дървета,

ах, момичето с летящи светлини в очите,

което трябваше да ме обикне!

Марин Маринов

МОГА

Мога да те нарека с различни имена,
красиви като песните на плахата авлига,
мога да вплета в косите ти
спектъра на всички светлини,
мога да те нарека горчива пръст
или просто пясък;
но повече ме бива да тъгувам с ястреба,
присвит върху скалата с форма на гемия
и да се оставям да ме люлее вятърът
в жълтата мътилка на падащата вечер.

НЕЩО ПОВЕЧЕ

Не е трудно да обикнеш живота си
без някаква особена причина,
така обикновен като подранила пролет
с въпросите на цъфналия дрян.
И ако се държахме смело като бодилите,
още живи върху пясъка в края на лятото,
нищо нямаше да застрашава
влюбените ни очи да потънат в забравата.
Това беше жест на безмерно търпение
да тръгваме и да се връщаме на един и същи бряг,
по една и съща основателна причина
и да не търсим нещо повече
от сладката вода, която блика между младите дъбове,
край лютичета и свежа папрат, край следи от диви патици,
оттатък пясъчната ивица в началото на планината.

3

В подножието на тъгата, в свивката на лакътя,
където почива мразовитото утро,
нищо повече не може да се каже,
дори тревогата на упоритата червеношийка
върху снега едва ли ще запълни празнотата -
ах, това изражение, което не вдъхновява;
думите ми се изплъзват, губят се в мъглата
на мъчителната пунктуация, без ехото на
ритуалните си песнопения, само дълъг ред от точки,
запетаи, въпросителни – повече от всичко
студът боли, където и да ме докосне,
дори от гнездото на нежния ти лакът,
свит в съня, за да те пази.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021