Падаме прелетно и наранено. Рибите проговарят и вдигаме крилата си. Каквото и да се случва, лодката отплува в стиховете от новата книга на Лъчезар Лозанов - “Кожата на света“.

Александър Арнаудов

Прелетно изтръпване

В моя блатист напоследък живот
падаш прелетна, но не наранена.
И реките започват да текат,
рибите проговарят,
светът не остава същият.

В моето грубо изтъкано пладне
идваш – вятър, подгонил прахоляка,
и платното му се издува и ме влече
в странни посоки на една приказка.

Аз отдавна не вярвам в легенди,
но ме принуди да живея в тях
и то е повече, отколкото съм искал,
сега... в годините на птици, които не летят.

Вдигам крилата си – кога се появиха?
И лисици в храстите, и хищници в въздуха,
но си заслужава да съм лек, да ги размахвам,
каквото и да се случва, лодката ще отплува.

Протягане

Не съм дошъл на тоя свят, за да студувам,
или да стана пара и въртоп.
Между слънцето и тая синя топка
трептя.

Случайно е, изобщо че ме има,
макар за малко, и макар такъв -
на скорост хвърлен между две стихии
отвъд.

Понякога ги свързвам - светкавица въже.
И те се преподреждат
по начин  неочакван
ала очертан.

Във нечия глава трептят контурите, светът.
И случването на нещата
чертае с молив
          острието на душата,
все по-отвъд. И по-отвъд

Черна река в небето

Как наслагването тяло върху тяло
ни отнася с напрегнати лица,
упоени във очакване.
Въртопи,
размотават себе си. Течението
насаме е с бреговете си.
Водата навътре се усуква
да засмуче някой трети –
дърво, човек или пък куче.

Ще го умъртви, без да е мъртъв,
ще го подуе от значения.
Ще удвои съмнението му, че той е той,
а не гъмжило от бактерии. А те работят,
за да го превърнат в газове, във течности –
храна..

Митични същества са рибите.
Никой не ни предупреждава,
че те ще дойдат – хапещите,
преработващите ни във другост.
Връхлитат ни внезапно. Идва третият – загадка…
Четвъртият – защо е влязъл във въртопа?
По-чист да стане? Или да остави
змийските си стави, сънища и травми,
ужасите от предишните удавяния?

Кожата, която си намисля – е непромокаема.
Изследвам анатомията на водата,
въздухът събрал съм във бутилка.
вгледан в хаотичната ѝ същност,
Защитното ни облекло - коричка захар,
разтопява се и кислородът свършва.

Не знаеш между двата бряга колко живи същества
навлизат да изучат духовете на водата.
И тя ги опознава - да им се отдаде.
И те ѝ се отдават. Раздробяват се
и стават другост. Размиват се, изтриват,
разширяват бреговете ѝ. Отлагат
себе си - да подкрепят течението
отгоре, отдолу, отстрани. Наслояват
разпрашените си тела в меандрите,
в скалите, в дъното.
Просмукват ги тръстиките, храна за рибите,
остават в коремите на щъркелите
преди да излетят. Ала не са движение…
а са храна.
Реалният  живот е пауза между експлозии.
А хлъзгавото тяло продължава –
с тях или без тях, прозрачно или мътно
през времето, върху илюзиите,
изпаренията ѝ между звездите.
Разплитат дългото ни ДНК и РНК.

Реката вещица плете чорапи,
кърпи дупки, дето се разхождат –
черни, смучещи –
целувка от обсебващата ни Вселена.
Разпраща ни - свръхтежки, раздалечени.
Зависими един от друг,
с непредсказуема енергия,
решиш ли сърцето ни верижно да разбиеш…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022