Новата стихосбирка на Лъчезар Лозанов „Кожата на света“ ме грабна веднага с присъщата за поезията му оригинална метафоричност, богатството на теми и емоции, широтата на погледа му към света. Познаваме се още от студентските години, в много литературни четения сме участвали заедно и досега очаквам с нетърпение всяка негова нова книга. Очакването ми за среща със смислена поезия се оправда.

Гергина Дворецка

Витрината

Витрината. Зад нея плуват зъби, водорасли
електрически камшици и дула.
Омесена е тъмна гмеж от хищници и миди
бронирани фосфоресциращи утроби.

Уроди от друго време
в кипежа всеки да наложи своя вид
с остриета и рефлекси,
с разрези светкавични и глад, тотеми.

Защитени и усмихнати – анализирахме,
и във архив сортирахме тромавата зоология на времето.
През дебелото стъкло – светът ни беше късоглед,
опулен някъде отсам. Не сме и мислели,
че ще ни срежат нагонът, оцеляването и гладът,
липсата на кислород. Ще ни връхлетят
потоци мъртви.

Кой гамен хвърли първото паве?
Кой многополезен идиот наместо да криви лице
пред зъбещото се гъмжило
разби преградата и океанът с хищниците се завърна?

 
Озовахме се в началото на еволюцията – земноводен свят нахлу
с подводници и залпови системи.
Животът се завърна във калта. Духът не сътвори човек.
Разполовени жилища, деца, бащи и майки, несъчетаемо човешко лего.

 А рептилиите бяха озаптени уж.

Кристалът, надеждно отделил ни от патосите на колачи и дерачи,
се пръсна. И миналото триумфира върху булеварда.
А оптиката му безсилна превърна празника
в петно. И плячка.

Животът ни изложен на витрина
и до последно не разбрахме
чупливостта. И от коя страна место е отредил кристалът.
Да бъдем зяпачи или експонати? Човеци или купчини
сред останките на полумъртво
гангрена-бъдеще.

Зеници в желязо

Мястото на тази кръв не е на земята!
Неправилната ѝ форма разраства
върху прахта - метален континент,
тумор, евразия върху граната.

Да вдигнем аленото ѝ наметало и да я върнем
в нейната хлъзгава гъвкава облегалка,
пълна с продълговати насекоми сега.
Какво си причиняваме един другиму,
заради плътни мъртви неща наоколо.
Заради тръби, маскирани
в облеклото на хемоглобина
и топлината.
Заради преобличане,
заради подреждане на тухли и язви,
заради мъртвото дърво история,
което режем и целуваме.

Как бавно навлизаме в дебрите на медицината -
кръстоносци и звездогръбци,
с толкова осветителни тела, сложени не на мястото им.
Колко драма воля, жестокост
дегустаторът
не ни отмери,
за да тръснем задници
на горните редове и официалните ложи?

Колко пресметливост, колко рехави кожи,
килограми червило и изчислена несдържаност
изгриза върволицата. От този така триъгълен свят -
излизат боичките, маршируват -
акварелни гласове рисуват пространство, реверанс
към труфилата и алчността.
Императорска алчност, завързала оранжеви орбити с джуфки,
крака, задници, плюшове - лачените зеници,
знаци на шествие, карнавал в Лужники. Улицата е
конвулсия, кръвопролитно пиршество. Мародерите от Буча
закусват в Двореца на Путин.
Клечка кибрит осветява,
ала не възстановява зениците от лак,
нито клюновете, отнесли плода,
пукнатините, прахосаните семена.

Този път ни е назначен да бъде извървян и съблечен,
съборен в прахоляка?
Какво, боже мой, си причиняваме ние самите
пет минути преди да изрежат клепачите от очите ни,
преди да блеснат цветовете със своята тишина,
преди да извадим на показ живота си -
преди тези мъртви, мъртви боклуци наоколо
да замаршируват
татуирали Z върху подметките на времето.

Времето, стъпило в металната кръв,
чието място не е на земята
и даже тези, които я проснаха там за показ
няма как да я върнат на нейното място -
топло и незабележимо, докато го обитава
и така неприемливо, докато опипва земята с тояжка. 

Дъждът го отбягва, а Черно море не е празник,
безкраен пейзаж,
а пустош, слепище
от ръждясали хора амфибии.

 

Вятърът Бора

Прегърнати в блус - нашепваш някому "обичам те" -
всичко се запали, компютърни игрички, играчки.

От всички цеви тръгва вятърът Бора
и не умее никой ледените пипала да отсече.

Когато усетим марша, е късно,
когато нашата ритмика
изпусне вятърът Бора -
за всички ни времето е сапун.

Номадите на този вятър
дигат чергата на своята дръглива тройка
и стъпили върху посечените мислещи глави,
номадите изяждат камъка, самия мозък.

Вятърът е пратен
да разбере и сплаши силуетите – Скалисти планини.

Понякога номадите се скриват вътре в нас.

Не обичам масови убийци,

маршът, маршировките, маршрутът на убийството
са естествената им сърцевина.
Пътеуказателите им – Пoтьoмкинcки ceлa,

тамтамите на вятъра Бора,
прииждат с насилие. Мухата в супата издава заповеди,
а бактериите им работят. Тестото на студа
запушва артериите на Мариопул

и вятърът Бора ни вкочанява.
Цигулката на Крим изхрупа

и морските пейзажи са заключени.

Този марш върху главите ни
декорира отпечатъци и гласове

от времена на чумата и гладни глутници.

Оглеждаш се. И вятърът Бора изглежда е безсмислица.
Отвържете цигулките да тичат,

мускулите, мисълта и волята желязо
да препикаят виолетовата рана на Бора.

Отвинтете! - звукът на граната –

асириите дишат във врата ни.
Асириите ни застигат.
Притегнете платната, знамената, ропота,
отсечете всички въжета.

Приижда тропотът под дългите въжета на небето.
Маршът иде, а съвсем, съвсем не е приспивен.

Войни

Фуния е душата
от звездни купове и мракове,
луминисцираме. Но разделени
с ембриони-богове, светим колебливо.
Подредени в пламъчета – панахида,
които ще откъсне едър вятър
с едно око зад ъгъла притихнал.

Смуче необятната фуния –
големият ни Бог се надробява
на бобчета, в душевните полета.
А вместо стрък израства щик,
заръждавял, метален от Балканската.

И Мохамед, Христос и Шива, и изцяло
божествена растителност ни сплита
не в лиственици, а пирании прихлъзват.
Сърцето любопитно рана подир рана
на рубик-куб сезоните обръща.

Сдружените ни богчета ни напълзяват,
различни уж на вяра, а мозайките подреждат
в едно - икони редом с мавритански шарки,
избиват други хора със Алах-Христос в сърцето.

Нанизани на тая дамаскиня,
заразени с глад и справедливост, са богове и червеи.
Те храносмилат нашето прегръщане и обич,
да го сторят в ничия земя и тор,
чиито показалци сочат към небето.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022