Поетът е вирусът на света. Безпощадната епидемия, разрухата, която пристига по разписание като влака, под който се хвърля Ана Каренина. Животът повдига зелените си вежди и ослепява като търсещият детството си Едип в новите стихове на Звяра на Нова асоциална поезия – Лъчезар Лозанов.

Ослепяване

Разрухата пристига
не с тържествена колесница.
Да запазя самообладание,
да прибера оръжията си
защото тя е с оня безшумен 
ход на времето. Както и да блъскаш,
петите си да забиеш,
не се забавя - да те унижи
подобно цвете - цвят
отворил присмехулно длан
през очните кухини на зимата.
Сляпа, да плаче и опипва зеници.

Бацилът

Аз съм болестта. И се гледаме лошо.
В теб съм – ту повече, ту по-малко
моите коки живеят уютно,
въпреки всички терапии, билки, про и анти биотици.
Понякога съм съвсем загинал,
понякога се окопитвам.
Но се гледаме като плячка,
ти си моята споделена среда,
присъствие,
което не ме изоставя.

Понякога тичам с пълчища до твоя мозък,
да те накарам да халюцинираш,
да усетиш незначителните нещица наоколо
нарастващи, търкалящи се, хапещи.
Друг път се смалявам – и те правя само сантиментална,
отчаяна, че нещо изтича
по чехли или на водопади в безжизнен океан
с оранжеви очи.
Аз съм режещото късане – ту в стомаха, ту в главата.
Отсъствието ми те залива и радва,
израства щедростта от победата,
от насладата, от бръщолевенето на светлината.

Тук съм още – свит и болен, неотделим
и те гледам нещастен с прашния въздух,
скитам по ъгълчетата около теб - и ги целувам,
побеждавам накрая. Винаги.
Но победата е смъртоносен апотеоз:
без теб 
преставам да се оразличавам,
да имам име, да имам близост, живот,
да има война и герои в нея.

Не бих искал да съм смъртоносен,
но се налага - и се променям всеки ден
подобно улична банда,
въоръжена с павета и прашки,
макар улиците на Надежда да не са само софийски,
а да стигат Пловдив, Истанбул,
заразяват цяла Атлантика
като кожа – твоята кожа,
бяла и чувствена,
допряна до моите устни
в един океан наглед безжизнен,
но бушуващ от оранжеви
зеници и сенки.


Зелени вежди

Светът на тъгата е страница
притисната в голямата книга. 

Защо това време-пространство
уцелих? Написаното е неясно,
сюжетите - накъсани. Поантилистки картините
и аз дописвам, рисувам. Но кой подава четките?
Боите? Кой хартията с бели и тъмни стъпки?

Образите на жените се превръщат в ключалки.
Напоследък си приличат. Приклякам да погледна.
Но те се преместват на други врати.

Кой построи тези къщи, защо ходят,
докато аз ставам все по-заседнал -
къща с все по-малко етажи.

Боите се разтичат, ще прогизне цялата книга
от една страница само. Не се прелистват.
Няколко профила,
скицирани случайно. Моливът е мицел,
прораства зеленясалите очи на времето.

Вече е достатъчно 
да те гледа саксия със зелени зеници.
И да повдига зелени вежди.


Разполовяване

Защо мозъкът ме боли
и вечерта е като откършена ламарина
от покрив. Защо тези прозорци очи пронизват
лед и горещина. Не мога да определя местонахождението
на моето вътрешно детство -
скътано, като сърце и бял дроб.

Да си прибереш камъните, които хвърли.
Макар късно - сега те са зид, паваж и броня.
Зад тях един мозък бърчи чело,
дишам, пулсът ми не е спрял.

А всичко започна с един хоризонт
който не беше от камък, но трябваше да маркираме
поне средата - коя беше твоята, коя моята половина.

Нищо, освен камък, нямахме под ръка.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022