Пътят се превръща в нож и разрязва безкрайността. Животът е тест за допинг преди невъзможно състезание. Промъкваме се в пролуките на всекидневието на Лъчезар Лозанов.

Александър Арнаудов

Няма нищо зад кулисите

Не съм сред най-важните неща,
но се промъквам в пролуките на всекидневието.
Докато тя очаква децата ѝ да търсят себе си
в спорта, в книгите по философия или гирите по математика –
надвиснали тераси главозамайващи като познание
подобно птици феникс или водопади със крила.
Лицето ми вода – променя изражения, прозрачност,
пътят става нож, разрязва плътната безкрайност,
уподобява я – глава, ръце, тумбак и клечки за крака –
с нея можеш да си поговориш.
И на децата да покажеш:
това, което виждате
си е това, което виждате. Няма
нищо зад кулисите. Лице - вода,
надвесиш ли се, виждаш себе си.

Допинги

Навътре в карантиите на времето
захвърлям епруветки и паспортни данни,
ферментирали приятели, религия,
точиларското си колело в главата,
водопади, вадички мастило.
Точат се край мен – асфалт,
тапицирани нисани и ливади,
догонвайки
самотния бегач по потник,
прикован върху седлото.
Броеница от ездачи,
блещука пръсната, самозапалват се.
И ти, наметнал ýплаха си като дреха,
зад чертата дружески си разпознат:
“Значи ти си бил,
втечнен от камък. Лава,
стичаш се и се втвърдяваш,
движенията са напрегнати и кратки.
Не казвай колко сме, кои сме,
отвъд чертата.”
Омръзна ми,
да бъда тук. Въртя педалите,
не изоставам. Издърпва ни колоната,
подобно е въдица небитието.
Водачът води плячката и жилите ѝ са
изчезващи от ускорението спици.
Изкъсаха се жиците търпение,
ала ездачите, облегнати на въздуха
се носят… Пътни знаци
из лабиринтите айнщайн, алцхаймер.
Сред колоната се изпреварваме.
Педалите натискам, изравнявам –
дните до един са все рождени,
стига да не питаш на кого са.
Едни и същи дни за погребения,
и за любовни напъни с черешка –
гъмжи от пътни знаци календарът
празникът не се износва.
За секунда никой от колоната не спира
да употребява
допинга
на техния
сарказъм.

Не е

Усетът за път
не е самия път.
Да летиш ниско
без да докосваш.
Да вземаш само отраженията.
Сглобяваш.
Невидими работи, но работят.
Сърце му казват някои.
Не е.

След 2 раздавания

Мислиш, че си се самосъздала подобно огъня
защото си изгорила изрезките памет?
Виждам нишки – водят към мен, бащата,
към майка ти. Има и скъсани,
ще прораснат там, където рисуваш себе си.
Платното един ден ще се увие и ще тръгне да си ходи.
Ще те смае силата, вътъка му
и ония прободни – срастнали.
Но не по посока на молива и показалката,
нито в рулото на оня ураган,
от който изпадаха нашите блещукания.
Има звезди в колодата, но се падат
едва след 2 раздавания.
Гени.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022