Слагаме маска на душата си. Приспиваме миналото в нечие тяло. Пазим се от самите себе си в агонията на Любел Дякоf.

Александър Арнаудов

агония в неделя

сложих маска
и на душата си,
знаейки, че не не мога
да се опазя от самата себе си

*
да разкъсаш нечие тяло
е канибализъм
да разкъсаш нечие сърце - любов


собственото ми погребение

най-после ще съм отишла
на някое хубаво място

Кубчето на Рубик

Всички разместваме
едни и същи думи,
но поетът знае как
най-тъжно да ги подреди.

*

дори хората,
които си говорят сами,
вече няма какво да си кажат

*
приспивам миналото.
не чета приказки, вече не вярвам в тях.
не люлея празната детска люлка,
не слушам песнички за лека нощ, защото знам, че няма да бъде лека.
не гледам снимките ни, на които все още си там.
не го прегръщам, защото знам, че няма да го пусна.

просто заспивам преди него
и никога не се събуждам на следващия ден.

10% носталгия

любовта ни се
превърна в бизнес
който след време фалира
и дължахме данъци
на бъдещите си любови

*

чертаем бъдещето ни
с цветните моливи
на децата, които
така и няма да имаме

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021