В ортопедията на живота няма оцелели. Думите на Любел Дякоf евтаназират без упойка – от петък вечер до края на света.

*
Всички сме счупени,
но и всички сме ортопеди.

Петък вечер

Те ме питат в кой бар да отидем,
а аз се чудя как да си отида - в ковчег или в урна?

*
“И сам войнът е войн”,
но е един тъжен войн,
който ползва себе си
и за база,
и за мишена.
Често се прострелва в крака,
къде нарочно, къде без да иска.
После сам вади куршумите с усмивка,
Защото нали – и сам войнът е войн.

*
Времето се претъркулва пред краката ми.
“Няма да падна”
“Няма да падна”,
викам отчаяно,
докато падам
и оставам в миналото завинаги.

*
Понякога си мисля, че съм мъртва
и се чудя какво се случва след живота.

*
Можех да стана
първа дама или защо не и президент.
обичана актриса или пък медиен магнат
пътешественик или музикант
а аз станах просто един нещастен човек.

*
когато емоционално умрях,
аз бях и мъртвеца и анестизиолога

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022