Eмбрионът на тъгата расте под отчаяното сърце. Предходната вечност увяхва като цветя на гроба. Ще се събудим до следващия живот и януари в утехата на Любел Дякоf.

Александър Арнаудов

Ембрион на тъгата 

Расла съм  
под отчаяното сърце на майка ми.  И до днес чувам как се разбива,  как се страхува. 
Расла съм  
до счупените ключици, 
до синините. 
Може би затова са сини очите ми.  

И аз ритах безпомощно,  
за да я спася от баща ми, 
а тя си мислеше, че се радвам 
и ме галеше с ръката, на която блестеше златната халка на една тъжна робиня. 

И аз бързах, мамо, да изляза,  
за да те защитя, 
девет месеца ми трябваха,  
а после мълчах цяла година. 

Трябваше да се науча да тичам, мамо, за да те опазя,  
после събирах сили, за да те спася  и го направих. 

Затова съм тук,  
въпреки че не трябваше. 

Аз съм 
обречен ембрион на тъгата,  мамо… 

Преходна вечност 

Ние сме смъртни, 
знаеш ли? 
Казваш – „Знам“. 
Тогава защо ми предлагаш вечност, ако някой от нас може да си отиде утре?  Ти ще бъдеш скърбящ вдовец, 
ще се появи непознатата,  
която ще ти подари утеха 
срещу по-малко самота. 
Ще хвърлиш черните дрехи в коша за пране,  цветята на гроба ми ще намалеят, после ще увехнат, 
и аз няма да мога  
да бъда по-мъртва от това.

Можеше 

Един ден ще се събудим до мечтите си, 
а те ще лежат до нас –
уморени, eдва дишащи, 
несбъднали се… 
Ще ги погалим за утеха и ще ги завием отново 
презглава.  
И все така  
до следващата сутрин... 
до следващия първи януари, 
до следващия живот…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022