Понасяме болката на целия свят. Чекмеджетата са пълни със спомени. Тежестта на времето се излива в празното битие на Любел Дякоf.

Александър Арнаудов

*
Не мога да понеса болката на целия свят.
Но е в мен.
Какво да я правя?
Не мога да ти я дам.
Къде ще я побереш?

Душата е пълна с чекмеджета,
където са натъпкани всички спомени,
но пантите не издържат на тежестта на времето.

Сълзите на вдовиците се стичат по вените ни,
които дори не можем да срежем,
защото имаме отговорност да стоим стоически живи
пред паметниците и гробовете на тези,
които са се борили да сме в това празно битие.

Този плач, с който сме дошли на този свят не спира и до днес.
Чуваш ли го в мен как кънти?
Аз чувам твоя.
Боря се да го заглуша с веселото тананикане на надеждата.

Искам да изплача тази болка като лятна буря.
Но тя стои в мен като нахален гостенин.
Като тъжното ми детство.
Като всички срутващи думи, които не съм подредила в стихове,
които привидно щастливите хора ще подминат.

Откакто знам какво е смърт, не съм спирала да умирам.
И да виждам как всеки носи собствената си катафалка,
пълна с всички надежди, копнежи и чуждата болка.

Не мога да понеса болката в целия свят.
Разберѝ, не мога!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022