Лора Динкова е родена през 1988 г. в София. Завършва Българска филология и магистратура по Литература и кино в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на поетичната книга „Отключено безвремие“, която през 2012 г. печели награда в конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, провеждан в Хасково. През 2013 г. става носител на приза най-добър млад славянски поет в Международния славянски поетичен конкурс, организиран в Харков, Украйна. През 2014 г. излиза втората ѝ стихосбирка ,,Осиновени думи“, а през 2018 г. третата ѝ поетична книга ,,Диагноза тишина“. Носителка е на специалната награда за поезия от Националния литературен конкурс ,,Яна Язова“ през 2019 г.

Нейни стихотворения са превеждани на италиански, френски, полски и руски език. Публикува статии, рецензии и литературна критика в българския културен печат и в електронни сайтове.

От 5.03.2020 г. е доктор по филология към катедрата по Българска литература на Софийския университет ,,Св. Климент Охридски“.

Носител е на специалната награда на Националния конкурс за поезия ,,Теодор Траянов“ за стихосбирката си ,,Диагноза тишина“ – 2021 г.

МОЛИТВА

дълбока обич, която няма нужда от доказване
толкова видима, толкова плътна и гъста,
дори по гласовете ни личи как задвижваме
пространството, сменяме времето,
не, спираме времето, завинаги премахваме
това неточно понятие, което иска да ни отнеме
радостта, да ни раздели.
създадохме наш свят, колко лесно станахме деца,
имахме различни имена и ежедневни ритуали,
без да се молим, животът ни беше сбъдната молитва
към Знаещия, че обичта няма второ качество.
сега нямам основания за живот.
притеглям минало, на което да се закача,
капаните на паметта имат своя (несигурна) вечност –
тя помни езика ни.
Обичам те!
мълчиш с тишината на смъртта,
с топлината, която те напусна на петата минута.
небесна стена!
Обичам те!
създавам нашия свят, търся те навсякъде,
не променям нищо от познатото,
за да ме намериш.

ОБМЕН

Напразно крачех неуморно,
обиколих златните полета на поетите,
умората на мъртвите научих.
И в къщите надникнах,
на плочите им сложих знакове;
и върху тях преписах стиховете.
Със нови думи ги написах.
А думите си нямат новости.
Да ги запомнят живите -
с ликове,
лицеви,
лица и примеси,
довлечени от малката история.
Напразно ми отстъпиха косите си,
и костите си също дадоха-
не мога да добавя нови гърбици
в набъбналата бяла болка.
Сега, сама, във златните полета,
събуждам мъртвите си близки,
напразно им показвам начини,
по които пак да станат живи.

*
Навярно няма чисти и във словото,
така успокоявам ранното израстване,
достигнало  кристално прояваване
в един сезон напълно според нормите.
Приглаждам и подреждам мислите,
които застояват, замъгляват погледа
и правят лесно време в паметта си.
Така изглежда някак си прозрачно
нестигнатото дъно на душата ми;
пред погледа ми се сплъстява малко призрачно
жена пред раждане, или пък мъж след зазоряване.
Очакваме в метафори живота си,
това, което казваме и пишем,
е всъщност личен предговор към мислите,
пред които сме с петна в душите.

Иван Динков за Лора Динкова

не се събуждай с мисъл за поетите
от думите с поезия ще бъдеш
вечно неразбрана
написа го признавам  вместо мене
ще бъда смърт и с нея ще
разговаряме във друго време
това им казваше на всички живи
че всеки ум си има личен череп
и в бялото поезията е най човечна
защото не достига до света ни
а аз дори не отговарях
какво роднинство има групата
излязла с пилците да тича
по детската ми улица
в отвъдното
да учи на летене
хората

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022