Времето е болно. Надеждата на Лилия Варадинова се изпарява като озоновия слой.

Александър Арнаудов

Жега 

Времето е болно. Топлите прегръдки на декември ме давят в обятията си.
Машините за лед поглъщат последния нероден сняг. 
Сънувам счупени морета и парчета небе.
Трескаво ми е. Очите ме болят от слънцето, лъчите му прогарят кожата ми като хартия. 
Ледът се топи в коктейлите.
Мазнините се топят в солариума. 
Свинското се пече във фурната.

Температурата се покачва до абсолютния си максимум.
Моретата врят. Стоманата се нажежава до червено. 
Вагиналната кръв изтича в неродените деца на следващото поколение. 
Любовната игра е облизването на потта от тялото на другия. Жаждата изгаря вътрешностите.
Времето изтича. Скоро всички ще се сварим в първичния бульон на индустриалната еволюция. 
Оцелелите са първични, оглупели и мръсни. 
Световният океан е обещан на нов всевластен господар.
Надеждата се изпарява

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023