Всички дръзнали да бъдат себе си загиват. Нехора убиват миналото и бъдещето в безкрайното сърце на империята на смърдящите крака. Историята свърши отвъд, когато започна войната в поезията на Красимир Вардиев.

Александър Арнаудов

Империята на смърдящите крака

Нехора убиват деца
Убиват учителки
Крадат перални
Убили бащите
Изнасилват майки
Пред децата им
Братя
Славянство
Православие
Празни приказки
Всички дръзнали
Да бъдат себе си
Да пукнат
Как смеят
Да бъдат себе си
В пределите на
Безкрайното сърце
На империята
На смърдящите крака
Никой няма право
Да бъде друго
Освен партенка

балканската къща

по хели лаксонен

купих тази къща
заради прегърналата я
хортензия

красотата е обречена
оказа се
че корените са в съседите

старият полковник
се притесняваше
за устоите на къщите
за изолациите за мазилките
за нравите на младите
отсякохме храста
летните преспи
от цвят изчезнаха
като къщата от детството
към която ме връщаха
следващото лято
дъщерята на военния
се върна от чужбина
и се развика
лудата крава
как можа
убиeц
покойната ми майка
засади цветето
като станах на десет

така започна войната

един четвъртък през май

„Така си приличат нашите къщи.

Животите ни.”

Тед Кусър

прашни градини
отеснели стаи
растоянието между
успехи и провали
си остава
нечий поглед
пустата провинциалност
пред тихите къщи
обичайният смърч
стене по сенките
на отминали хора
подсмърча за миналото
гърбовете на стари
магарета попиват
слънцето като
жадните варовици
които разтварят всяка
плът

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022