Надбягваме се с вятъра от детството. Скачаме в славната бездна. Пазим внезапния крах в забравата на Хайри Хамдан.

Александър Арнаудов

Татко,

Защо остави твоя самотен чистокръвен кон
на поляната на прокажените кобили?
Как да тича на воля и да се надбягва с вятъра?
Можеше, татко,
да отложиш своята присъда
още ден-два, година-две, да забравиш за безличното време ,
което концентрира мощта си в ритъма на галопа от три такта.
на полета от три такта.

Три последователни скока към славната бездна, полет...
И твоят любим кон е във въздуха.
Понякога, татко, той забравя да се приземи,
остава да кръжи, без да диша.

Защо, татко,
остави своя жребец да събере останките
на осъдените на забрава?
Можеше да го пожалиш, да освободиш юздúте около вратá му.
Зная, че си великолепен и винаги пазиш един куршум
за всеки случай, за внезапен крах, за лек.

*
Дните са плодове, с тях храня вечността.
Подхвърлям ги един след друг, не чувам скритата болка.
И те лесно намират своето място в градината на Бога.
Разкопчавам своята риза и нощта отчаяно нахлува в мен.

Не чака покана, тя е поканата,
не носи разрешителни --тя ги издава.
Не иска прошка,
пред нея виновни и невинни коленичат.

Дните са ябълки - адамови творения,
вкусни, но бързо гният.
Не спират да търсят долината на забравата.
Превръщат се в архив.
Питаш ме за убежището на дните?
А те са огърлици в градината на Бога.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022