Настръхваме от стиховете на Провадийската икона - Камелия Панайотова. От другата страна на поезията е оцеляването, а от тази летят ракети и травми от детството. Няма милост и спасение в новата публикация, която разбива всички конспирации за таланта на Камелия.

Александър Арнаудов

Спасение

Заявявам предаността:
ракета е изстреляна към детството,
всеки бърза да прибере детето в себе си,
моето още не се е научило да ходи,
пълзи към окопите на младостта -
с измерима точност
пристига цяло.

От другата страна е оцеляването -
нямам спомен как се е случило,
но е невъзможно да съм погубена.

Не аз съм изстреляла ракетата,
както се оказа -

не е и майка ми,

все някой трябва да е виновен,
да го обявим в ранните новини,
да му поискаме сметка:

защо толкова се забави?

Дете 47

Върви дете по долината на лятото,
косите му са тъмни и падащи -
напомняне, че където и да растеш,
растеш надолу.

*
Настръхвам,
ако мине някой покрай мен.
Защитна реакция
на незащитимото.

Милост

Ще бъдем по-добре през август,
светлините на града ще отразяват нещо,
недостигнато преди да дойде лятото
Дори напускането ще е по-добро,
по-преднамерено и истинско,
ти ще развееш ризата си като щит пред слънцето
и ще се надяваме да не пронине светлина в очите,
за да сме ярки и избистрени,
когато споменем че си отива лятото
и че е жалко,
ала няма как иначе.
Когато седнеш за последен път на масата
и плъзнеш длан за да събориш няколко трохи от вчера,
топлината на следобеда по кожата ти,
в мига когато я докоснеш,
за кратко ще те отнесе към нещо друго
и ще прекараш този ден така -
в невъзможност да се сетиш.

Не се корѝ,
това е само жест на милост.

Тревата между плочките ше бъде остра и изправена
като деца, които си играят на войници.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022