В мрака виждаме само топлината на печката. Щастието е варен картоф, който подаваме на Камелия Панайотова.

Александър Арнаудов

Щастието прилича на обелени картофи 

Спомням си конкретно един момент от живота ми на село, в който ми се струва, че съм била напълно щастлива. С годините често се присещах за това и се опитвах да си обясня какво точно е било това щастие, защо не се е задържало. Най-вече какво го е причинило. Беше нещо такова. Пролет е. Времето вече се затопля, но едва-едва, някак лениво, сякаш не му се иска много. Печката е запалена, но и вратата е отворена, иначе не се диша от жега. Стаята, в която сме е отделена от самата къща, отстрани е, и въздухът е свободен да влиза и излиза, когато си поиска. Стаята е стара, по стените има следи от отронена мазилка, над печката – кафяво петно от ръждата на буриите, закрито зад кувьор. Майката на баба ми го е бродирала – бял плат, върху който момиче и момче от жълт конец (на моята възраст) готвят. Казвам на моята възраст, защото и те растяха с мен. Когато бях на три и те бяха на толкова. Когато станах на пет и те станаха на толкова. Първите ми приятели, вечно на котлона. Котлонените ми другари. Играех си с тях като малка, взимах една тенджера и един черпак, слагах го на студената печка през лятото и бъркахме заедно, а ароматът на топла манджа насищаше ноздрите ми. Представях си, че готвим нещо вкусно, а после го ядях с наслада. Не съм яла по-вкусни ястия и до днес. Понякога баба ме питаше какво правя, а аз и отоварях „готвим“. Тя не разбираше какво имам предвид.

Баба ми седи на ниската маса пред прозореца и бели картофи. Обелените слага в една тава, те са кафеникави и лепкави, трябва да се измият после, а обелките хвърля на пода, върху балатума. И той трябва да се измие после. Диша тежко, за да ни припомни колко ѝ е труден живота, и че нищо не се е стекло, както очаквала, че ние сме виновни, че ако това беше така, другото нямаше да е иначе.

Дядо ми седи на леглото. Чопли си показалците на ръцете. От време на време изохква, на което баба ми изкрещява: Кириле, какво толкова ги чоплиш тия пръсти. Само седиш и охкаш. Това е задължително, за да знаем, че неговият живот не е труден, а и да е – нейният е къде-къде...

Аз лежа на съседното легло. На дванайсет съм. Чета „Деветдесет и трета година“[1], защото баба ме е накарала. Слънцето си пробива път през прозореца, картофите светят като току-що изкопано злато. Не усещам нищо. Думите се заиграват в ума ми, преплитат се, размазват се, почти не ги виждам. Препрочитам едно изречение, защото не мога да го осмисля, очите ми мигат все по-начесто. Малко по малко мракът над водата се разпръскваше, бляскавите петна в тъмните води се разширяваха, пяната се разбиваше в светли пръски, по гребена на вълните се плъзгаха светлини. Не го чета наистина, забравям думата веднага, щом я адресирам. Малко по малко мракът над водата се разпръскваше, бляскавите петна в тъмните води се разширяваха, пяната се разбиваше в светли пръски, по греб... бляскавите петна от картофите ме заслепяват, отначало. Малко по малко мракът над водата се разпръскваше, бляскавите петна в тъмните води се разширяв... Мигам твърде дълго, забравих как започна изречението. Малко по малко мракът над водата... Мрак. Не виждам нищо. Топлината на печката и тази на слънцето са се смесили и ме галят. Сладко ми е. Сладко ми е и не искам да отворя очи. Под клепачите ми се рее море, по повърхността му подскачат обелени картофи.

Щастлива съм. Била.  

136 градуса щастие

Друг спомен, по-кратък и по-съзнателен. На шест съм. Двора на село. Лято е. Облекли са ми оранжеви къси гащи и бяла тениска с оранжев кант. Баба копае в градината, прегърбила се е, коленете ѝ са изпънати, после ще я боли кръста. Дядо полива колчетата домати с дебел, черен маркуч. Вечната змия на детството, около която скачахме с братовчед ми, а който пръв падне или се препъне бива наказан – удар със самия маркуч. Аз седя под една черница на сянка, почвата е черна и суха, обувките ми са пълни с пръст, играя с бяла количка, която непрестанно затъва в земята. Невъзможно е да се въртят колелата, затова градя мост от листата на черницата. Слънцето ми изгаря врата, утре сигурно ще ме боли и ще е зачервен, гърбът ми е потен, тениската ми – полепнала. Някъде зад мен е сянката на баба, прегърбена на 136 градуса, никога вече няма да се изправи. Аз като цяло не я познавам права. Понякога ровя из старите кашони в раклата и намирам нейни снимки, на които е млада, слаба и хубава. Изправена. Ето я тук на сватбата си, къси къдрици, изпъкнали скули, очите ѝ гледат направо, като гърба. Роклята ѝ е дълга и права, обувките – с прав ток, миглите – нямат извивка. Раменете ѝ стърчат като антени, нагоре, право нагоре. Обаче това не може да е моята баба. Сигурно е намерила снимката и ме е излъгала, че е нейна.

Дядо държи маркуча, твърде изправен. Въпреки че е прегърбена, баба пак е по-висока от него. Дядо ми, едва видим сред доматите, скакалец-поливач на растения.

Мигам и се опитвам да преценя от коя страна е най-равна земята, за да построя там моста си. Мисля, мисля и спирам. Умът ми се превъзнася другаде, не мога да определя нищо. Пред мен са само цветове. Бяла точка върху зелено петно, върху черен фон. Чувам някакъв шепот, но не мога да кажа някой говори ли или дърветата треперят. Сетивата ми са изострени, нервите ми са струни, но не усещам нищо, не мога да мисля, клепачите ми отказват се затворят, а ми се доспива. Това трае няколко секунди, после изведнъж фонът става на почва, петното – на листа, точката – на количка. Прегърбила съм се в този момент, не знам дали повече ще се изправя.

21 причини да съм щастлива 

съмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъмсъм

[1] Виктор Юго, преводач Никола Шивачев

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023