Сърцето ни лежи в спешното след смъртоносните думи. Поезията на Камелия Панайотова оставя непоправими следи в нас - като след клинична пътека за лоботомия. Категорично облизваме пръста си и придобиваме лоши навици след всеки стих.

Александър Арнаудов

*
сърцето ти
в тънката клетка на тялото
виси на косъм

сега
както седиш
може да се скъса неочаквано

представяш ли си
да оживееш

*
Този град те наранява,
раната ти е като дете
оставено на вятъра през лятото.
Тя липсва и се появява само някога,
повеят на ризата ти в онова утро,
когато реши да прекъснеш лошия си навик
и така придоби още по-лош:
да обичаш вместо да се убиваш
да убиваш за да обичаш
да съживяваш преди да убиеш.
Всичко това е лошо, казваш си,
всичко това е неотменно,
ти седиш така, прегърбен,
небрежен, съжаляващ
и облизваш категорично пръста си.

Не си дете,
хайде,
прибирай се

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023