Друсаме се с болкоуспокояващи. Мокрите ни дрехи мълчат с болката. Изсъхваме с предателството в поезията на Калина Миланова.

Александър Арнаудов

*

Вярвам, че съществува хубаво място,
но не мога да кажа на никого.
Очаквам те.

Отведи ме оттук.
Не търси думи. Имам белези.
Време е.

Болкоуспокояващо

Някъде там, някога…
Приятелите се превръщат в предатели,
а розите изсъхват много по-бързо.
Някъде там вали дъжд
и мокри дрехите ми.
Но аз вървя,
вървя не спирам,
вървя не казвам нищо.
А ти мълчиш сърце покорно
и търсиш лек за болката.

*

Пътят винаги е дълъг. Когато те чакам и когато си тръгваш е същото.
Ти знаеш най-добре, как се умира хиляди пъти с всяка крачка.
Затова не се обръщаме. Разчитам на това, че ти ме усещаш, както и аз теб.
И толкова.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024