Вятърът е мъртъв. Въздухът се задушава в мрака. Угасваме в стиховете на Юлия Радева.

Александър Арнаудов

*
От допира ти
две думи взех
На кръста са още

БОЛИ ЛИ ТЕ

И ако тръгнеш някой ден към църквата
вземи си бяла риза за прошка и за признание,
чети молитва коленичил
и гледай Господ във очите,
„Боли ли“ те – ще викам и ще питам,
и нека да кънти олтара
и свещите да гаснат
от пясъка на мъртвите
по теб ще хвърлям –
в такава нощ и вятърът е мъртъв
звездите плачат загърбили луната
и въздухът задушен и мракът мракът
в такава нощ угаснах

*
Моля те не ми обръщай гръб
в мен още зрее женското начало
в моя жизнен път вървях сама и никога със някой
Съдбата ми със дивите коне измерваше посоките
Сега си някъде далеч , мираж или капан за обич,
Наистина ли съм във твойте топли нощи
Наистина ли с пръсти ме рисуваш
Усещам две ръце
в дълбокото на твоя мъжки свят ме водят.

*
Виж, колко е чиста водата
тук се побираме само ние двамата,
тук е ваканцията, дълга, перфектна, в която свикваме,
двамата сме два отсечени камъка, тежки,
врели извадени от кладенци,
обичам те..... и ме поема светлината, върху мен
две сенки се събират и сме в очакване,
обещават продължение, някакъв друг свят -
без боледуване, без кръвно налягане, искаш ли
да избягаме, да се разходим по крайбрежната,
да пием кафе срещу изгрева, ние сме в клетката си,
Две риби на сухо поемат въздух за последно

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021