Стъпкваме моравите пътеки. Посипваме със срам света си, докато пропадаме. Минувачите се загръщат по пладне в стиховете на Иваша Христова.

Александър Арнаудов

Тих парад

Посърнали са моравите пътеки, 
които стъпкваш съсредоточен.
Огледаш ли се, нарамил наранен цветоухото?
Още са посипани камъчета от срам,
от притеснени сключени пръсти,
счупени са бравите, 
погледни надолу.
Кракът пристъпва сигурен, когато се крием.
Надменна постройка, но
все пак се сриваме,
от звуци, които напомнят.
Преминават ли те и теб?
Минувачите се загръщат по пладне,
по прашните им обувки 
сплъстяват се буците,
калта се натрошава,
натежават от всички извървени дни.

В самотното устие, 
сред светове от младости,
колебливо отхапвам парче време.
Натриваш муцуната си сутрин в мен,
тази твоя миризма, махни я.
Хората по-често се разбират,
когато говорят, споделят,
вървят,
оглеждай се повече в тях.
Тази миризма, махна ли я, 
би могъл това да изкараш.
Гълъбите и те кихат,
разбираме ги.

Духовете

Въздухът е като 
мазен под краката ти?
Стъпките в обувките отекват, 
вятъра цвърчи около теб,
скупчват се счупванията ни, когато не знаем.
Кожата ти пари ли я?
Оставя ли те на прага?
Това което въображението ражда
чрез историите на чичовците ти, 
ярката им, бясна кръв, intensita es la vida,
чрез думите изхвърлени в пространството.
Завъртени с всички привички и нотки на гласа.
С интонацията, гола и изпълнена със смисъл.
Всичко те застива.
Боси, 
те пристъпват из банановите полета, 
вглеждат се в залезите
които отминават,
навсякъде из тях самите
и търсят.
Или,
или.
Или след събота винаги следва неделя?,
а след неделя?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023