Вечните белези пълзят по уморената ни кожа. Разкриваме се пред любимия, докато потъваме в кал и мрак. Душата се открехва към въпроса за прошката в новите стихове на Иванина Бакалова.

***

Едно тъжно поколение
Гласове в пустиня
Това сме ние
Потънали в тревоги

Утехи краткотрайни
Чаши
Свити цигари
Чужди тела
Временни убежища
На нестихваща тъга

Лягаме си по светло
За да не посрещаме
Истините на нощта

Прибираме се уморени
С размазан грим
С ожулени колене
Но болката е различна
Раните не зарастват
И 
Белезите ни са вечни.

Големия град

Лесно е да се изгубиш 
В големия град
Макар на всяко кръстовище 
Да има светофар
Или пътен знак
Широки са улиците
Не като у дома
Могат да се разминат
Едновременно
И двама и трима 
Не затваря в десет града
Във всяко кътче 
Се открива
Някоя нова следа
Нощта е пълна 
Със сенки
На хора като нас
Търсещи утеха
И подслон
В късния час

Големия град те забравя
Всяка сутрин
Когато часът удари шест
Колкото и пъти
Да пренощуваш там
За него ти си никой
Той за теб – отдушник
Временен спътник
Но никога приятел
Удобен диван
Но никога легло
За него ти си пътник
Той за тебе – гара.

ВЪПРОСИ

Имали ли сме хора
Които да обичаме
И напук ли сме 
Ги обичали
Поглеждайки ги в очите 
Изпитвали ли сме презрение 

Скривали ли сме 
Страха от болка
Под купчина изригнал гняв

Обричали ли сме се на мрака
Прегръщайки го в късен час 

Прощавали ли сме 
Някога наистина
И признавали ли сме
Че ни боли
Разкривали ли сме се
Пред любимия
Оставяйки по пода
На гордостта калните следи 

Разбивали ли сме сърце
Защото сме усетили
В шепите си че
Е наше 

Подарявали ли сме омраза
В моментите когато ни се плаче

Залоствали ли сме вратата
Към душата си
Когато е крехка 

И поглеждали ли сме децата
Които сме били
Попивали ли сме сълзите на
Срама
Потъвайки в детските им очи 

***

Лежа на повърхността на водата
Обгърнала небето с поглед
Тялото ми се намира в безтегловност
А аз – в полет

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023