Времето върви на пръсти насред труповете на думите. Тъгата ни посреща на тротоара под поредния предизборен плакат. В новите си стихове Иванина Бакалова търси достойнството на прага между любовта и смирението.

Софийските тротоари
Са като игра на тетрис
Улиците са сглобен пъзел
С липсващи части
Каква романтична симфония
Произвеждат свирещите клаксони
Подвластни 
на поредния трафик
По булеварда има постери на политици
За родителите ни сме вече
Портрети в портфейл

Достойнство

Да пожелаваш на някого лек път
Когато те напуска
Или това се наричаше Любов?

С тъгата сме стари приятелки
Понякога пием по чаша кафе
Най-често събота сутрин
Докато градът спи 
Не се ръкуваме 
Когато се срещнем на улицата
Тогава оставаме впечатление
На чужди 
Забързани минувачи
А нощем се гледаме втренчено
И чакаме коя ще заспи първа
Не сме се напускали никога
Винаги сме държали връзка
Макар понякога по-отблизо
Рядко по-отдалеч
Разбираме се само с поглед
Или поне аз
Смирено прекланям глава
Пред мощния ѝ глас
Когато запищи, реве или шепти
Ухото ми е прилепено за устните ѝ
Като рапан 
Огласен от шумно море
За мен тя се явява като океан
А аз оставам смиреното й дете

Днешната поезия 
Откъснати цветя в саксия
Поливаме ги
Те умират
Напук на нас
Отговарят само пред Времето
Докато нашият часовник 
Трака шумно
Времето върви на пръсти

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024