Иван Врàмин е на 34 години, родом от София. Следва бакалавър „Философия“ и магистратура „Литература, кино и визуална култура“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Специализира „Aнглийска литература“ в Карловия университет, Прага. Пише разкази, сценарии, киноанализи и критика, копирайт, а нерядко се впуска и в поетични отклонения. Публикувал е в множество електронни издания, сред които са „Литературен вестник“, „Портал Култура“, „Дневник“ и „Свободно поетическо общество“. Води рубриката за късометражно кино в хартиеното издание на списание „Култура“. Редактор в платформата за късометражно кино „Кинематограф“. Автор на музикално-поетичния пърформанс „Обявявам ден на нощта“. 

Солунски безсъници

четири часа по-късно един град хвърчи в небето и ние се чудим какъв е смисълът от всичко това. химическите следи на това безумие свързват облаците в общ ансамбъл и психират невъобразимата комбинация от ню ейдж псевдо-спиритуални нео-хипари, хипстъри-вегани и неадекватни русофило-патриотски тикви. това не ни засяга. ние сме четирима или пък две диади. напълно достатъчно. споделена нелепост. 

това не е софийски блус, а солунски пънк.

навъртаме крачки, питиета и безумици из Тесалоники. във фона вместо кестени и гълъби има палми, разкашкани портокали и чайки. пренебрежима разлика.

а сега някой друг образ за любителите на изчекнатото възприятие и фантазмите.

две колони от месингови мъжки слабини отпред и отзад. постмодерна игла в намагнетизирания задник на еротичните скулптури в музея за съвременно изкуство MoMus, Солун, малака мадафака.

гръцкият нео-експресионизъм се материализира в неравномерно разпръснатите черни точки по платно 1м. х 1,5м. точките се преразпределят в съзнанието ни и оформят лица и женски бедра и фигури без да си мръднат малкия пръст.

какво сме ние хората? разгонена пасмина, която ако не е заета с размножаване, предимно се мести в пространството напред-назад, гради и руши и отново се мести или пък похапва и доволно подпръцква насън. забавна работа. чудя се дали някога ще проумея какво става всъщност. не че някой е казал, че задължително има нещо за проумяване. последната дръпка въздух носи безумни епифании. мисълта ни гастролира из южна Македония а.к.а. северна Гърция.

довечера The Black Angels ще разтресат въздуха на Тесалоники и милиони микроскопични интелегибелчета ще се пръснат из битието. такива са сведенията на последния останал нормалник.

макро-шизофренийки за зарибените меломани. образи заради самите образи. крилати котви тегнат над душите на абстрактните съвременни артисти. абсолютните холандци обичат испански имена. ако човек се зачопли в идеите си, изниква таен смисъл от графични звуци, които будят въображението на радиопредавателите на бъдещето. безжичната психеделия на синия зъб. 

пише ни се и не ни се тръгва. тръгва ни се и ни се пише едновременно, докато не бързаме, защото в един по-философски смисъл на нещата, ние вече отдавна сме пристигнали на концерта, избухвали сме в продължение на няколко часа, пък даже и сме си заминали за София.

микро-пеос води до макро-казуси на улицата пред хостела. с други думи – всички куки са шибаняци, цитирам Буковски, пък вие си мислете, каквото искате…

отново в джаз клуба. обективно губим фокус. или това беше вчера. узо-нимфи-нощен живот-съсипаха моя живот! Йоргос Лий Хукър не пие уиски. Ангелите Маври ни отвлякоха и парадоксално – спасиха от пиянските феи на ароматните синьо-зелени коктейли. поне едната вечер.

ден по-късно се носим доволни, наядени и леко понамирисващи след изоставените термо-извори някъде там преди Кавала. следи от някогашен туризъм и „изобилие“, улични кучета и по някои друг късметлия, който няма търпение да се топне в дяволски вонливите вирчета. думите избухват от само себе си. и как не. тук всичко вече цъфти. 

музика, абсент, и налудничави теории. пътят пред нас и пътят зад нас. вездесъщият път. по-рядко избираният път, по-често взиманият път, безкрайният път, пътят нагоре и пътят надолу. всичко според разбиранията ни. ято птици и маслинови горици. гръцките илюзии се вдумяват пред очите ни. който не се е занимавал поне малко с метафизика, не е способен да се оправя с гравитацията в собствената си душа. тъжно. е, винаги може и по-зле.

съжаляваме единствено, че за пореден път няма да минем през град Драма. също, че ядохме прекалено много гироси. но нямаше как. натоварен график този уикенд. Алфа, Митос, Нимфи, Мамас, горящи зелени анасони и подводници в шампансковите морета на подсъзнателните часове от денонощието.

впрочем, честита първа пролет от пътя до Серес. сезоните са относителни като всичко останало. особено по вътрешните географски ширини. но някои неща няма как да се предадат с думи. едно нещо обаче е сигурно – ако си батка, си преебан! независимо кой край на света населяваш, това е една от непоклатимите истини, на които човек може да се облегне.

и така, ако се чудите какво значи думата акропол, това е град на върха или въздушен град. е, слизаме от въздушните улици и се спускаме по земните сокаци. да си починат крилете и рогите ни. до скоро, Одисей! до скоро, Платоне! едно чао и за тебе Казандзакис! животът си върви, знаете как е! 

по последни сведения отново се намираме в страната на лешоходите. циклопската луна се е облещила срещу атомния залез. студено е. в днешно време пролетта може да си отиде в рамките на 3-4 часа. малките букви отново са разбираеми, а големите думи, както винаги, не са. така е в родината – пълен кеф! а както всички тук знаем – кеф цена няма. Цитирам по памет РазХайтов. до скоро, приятели! по мое мнение, трябва да се радваме, да не вземе другото да започне да преобладава. сиктир на тъмата и на кубратовите братя. да живее радостта!  

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024