Луната, ухилена, огрява нощните смени на смъртта. Ноевият ковчег потъва, пълен с работливи плъхове и наритани псета. Меланхоличното безсъние на късната Античност нахлува измежду редовете на Иван Сухиванов.

Посветените

Безсънието е друго битие –
подрежда света
на библиотечен рафт,
(вече никой не чете), 
а страниците 
са се сраснали с предишни спомени –
внезапни препратки,
отделени от емоцията,
само силуети,
сива мъгла…
даже не е ясно кой говори
на разсъмване,
когато нощните смени
са в апогея си –
безслънчев свят –
кълбо изветряващи образи,
липсващо
в митологията на общия сън;

няма я красотата в разсъмването на работещите –
плъховете от складовете на пристанището
щъкат
из халогенни съновидения,

отдаден в безсмислицата
не очаквам  
нищо
зад хълма от календари:

пореден ден без поезия 

+++

чух
писъка
над крематориума

в изпепеляващия миг  -

една историйка без сила 
опразнена шушулка в мисълта ни 

и облачето горе

с дъното на кораб
изоставящ (като Ной)
потъващите
долу 

последна родина
не различавам
участта си – 
като камък в зид
опрян до рамо
на вампир

а погледът –
клеясал скалпел –
втъкнат
в прашните видения
виж: една ухилена луна
през сънищата ни пътува
към последната си фаза –
смърт

вплетени под храста
сенки: 
тигър и газела

до разсъмване
ще спят

в онзи сън, дето не привършва

промеждутъци
шмугване между рефлекси
на огледала от здрач

събуждаме се
в късна античност

там меланхолията 
не е срамна
болест
и мъдреците се шляят
а между думите им двуостри
вроговява
чудовище

(„аз” се раздалечава от „съм”)

И плъзва сянка на прилеп –
драмата на еднодневка
пред трибунала на камъка –

невъзможна за разпит метафора –
светкавичен усет
съшиващ
паметта със събитието

в коленете скърцат монети
с лика на поредния кесар
влизаш в стъпка с легиона на мъртвите
там всеки миг зачисляват
по един новобранец

Прага

тъжна улица
нелепи къщи
шпил
на катедрала
в отрязъците 
на небето

ключалките
изтръпнали
в дъното
на вмагьосан
въздух

и не казва никой тук
че съм
единственият
смъртен

Американски мотел

пейзаж в рамка: пустинно
слънце червено
небе
прах
(в прозорче или картина)
над леглото

притваряш очи
уверен
че не съществуваш

наритано псе

воят освен пейзажа

и ето: раздвижи
едно перпетуум мобиле
(туй на греха?)

любов към животното,
която трансформира омраза 
към хoра

висока трагика

в асансьор
заседнал на сто и първи  
татуиращ 
некролог
във висяща
давност

ту млъквал,
ту забравял
там горе

оплаквали го: крокодили в Нил
мизерница една в Харлем
кредитен инспектор
в Лондон 

Ах, опечалени

и тази смърт
е клише на екс -

безсмъртно

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024