Иван Стоянов, а също Ангелина Летникова/Angelica Summer/Peter Nightingale e съвременен български изпълнител. Занимава се с музика, импровизационен театър и пърформънс арт. Обича вкуса на ягоди с кисело мляко. Любимият му сезон е лятото. Живее в красивия град Кьолн вече четири години. Все още сънува на български, макар и да говори на немски. През останалото си свободно време, когато не преподава английски и не прави драг в действащи католически църкви, Иван пише и текстове, които никога не би имал наглостта да нарича поезия.

сянката ми
питър пан и уенди
ми се сърдят
че съм я забравил
а като помисля само преди
няколко лета
как на солунска
тя беше двойна
даже тройна
пърхаше ми под краката
като слънчево колибри
но да не забравяме
най-важното
че можеше да я
зашием овреме
да не може да избяга
по този начин
щях да бъда вечно цял
щях да бъда
вечен
цял
преди да ми направят
сърдечна хирургическа
интервенция
по спешност

умел и сръчен
хирург беше
но май само в
това го биваше

изпитвам тежка
фантомна болка
в областта на хълбока
а ти изпитваш
остра форма
на незаинтересованост
в която и да е
от частите на денонощието

по Наполеоновски
изгубена e битката ми с тебе
още отначало
само поглед-мрежа
стига и се вижда:

изпратени от взвода „не-внимание”,
конниците ти със
фино безразличие посичат
глашатаите за мир
на моето очакване
а в окото им стърчи забито
копието на студа

това не е от обикновените
влюбвания:
започва някъде в
областта на хълбока,
излиза от устата
и парализира тялото,
оставя го във безтегловност,
чупи думите на четири,
на фойерверк,
оплита
слънчевия сплит
на възел,
връзва
цялата ми сигурност
за стола
и отривисто вади ножа,
с който прави кървави
гравюри върху миокарда

всъщност като се замисля,
най-обикновено е

*

Розата на щастието, Европея,
помежду ни восъчни тела на минувачи,
питай ме какво ли става в ягодовата ни къща,
мраморни са купите с вода-мълчание
и който ги излива
върху пода, той не страда обещания,
очите – за разплод на вятъра
и устните кървят в потоци-думи,
тук-там съм, Европея, просто ме издишай,
котката те стряска от съня ми,
но аз не притежавам котка,
а въже.

P.S.

Прозорците са слепи:
с пожари, избуяли.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021