Светът започва да прилича на огледало. Изгубените близки и неродените деца обитават усмивката ни. Тихо е като в спомен в стиховете на Иван С. Вълев.

Александър Арнаудов

В случай на нужда

Докато светът от вчера
все по-бързо
заприличва
на огледало раздробено
на парчета
толкова малки,
че да не видиш никога
усмивката си цяла,
аз все още мога
да бъда намерен
някъде „там“
(което преди беше „тук“) –
между изгубените близки
и неродените деца.

Тихо

е като във спомен,
един под друг лежим –
телата ни са хляб,
сънищата вино,
лицата ни герои
в нямо кино –
заедно мълчим
и чакаме финала
когато пак
ще сме едно
и въздухът,
и цялата вселена
ще бъдат
по местата си –
паузата, която
връща музиката
в тишината.

Никога повече

Тези дни са различни –
немислимото е новият делник,
небето е покрито със пръст,
котките бягат в полето.

Расте само тревата и зеленее, милостиво покрива
телата струпани в хор, очите обрасли в коприва.

Съседът, на който
редовно си кимал за поздрав
когато се връщал
от вестникарската будка,
навлечен в протъркан кожух
сега ей там се подува.

Расте само тревата и зеленее, милостиво покрива
телата струпани в хор, очите обрасли в коприва.

Как исках, ах как исках да знаеш,
че война никога повече
няма да има,
но всъщност нас
отдавна ни няма.

Ще расте само тревата, ще зеленее, милостиво ще скрива
телата струпани в хор, очите обрасли в коприва.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022