Слънцето разсича на две деня. От едната страна остават неизговорените имена на любовта, а от другата – гетата, които никнат в ума като отсечени смокини. В поезията на Иван С. Вълев празни кадри и изплюти поколоения препускат в тъмнината на път към поредното студено утро.

Призови ме с твоето име

Слънцето внезапно засиява, 
разсичайки на две деня –  
керван в пустиня от бетон,
където още търсим 
онази любовна цивилизация, 
чиито митове 
отдавна превишават
всички доказателства за нея. 

И само името ти, 
което може да 
пречупи светлината
на съставните ѝ части, 
е нещото, което може
да ме върне там.

Поколения

Градът безмилостно
край спирките изплюва
старците си,
подобно на морето, 
което само живите обича. 

Градът, чиято гръд 
отдавна е пресъхнала за тях,
в замяна им оставя 
комфорта да забравят
всичките злини
на времето, когато
светлината тук 
била е тъмнина. 

Кадри

Вечерта нахлува от ъглите, 
притиска те неумолимо 
с топлите си потни длани 
и всичко идва в повече: 
охлузените мебели,
заели цялата ти стая,
кадрите, прескочили екрана, 
които маршируват 
сред бутилките, 
чиито силуети 
напомнят 
оръжия в парад.

Така ще те завари 
денят – 
на дивана – 
вчерашният свръхчовек
все още недокоснат
от първите лъчи
на сутринта. 

Ghetto Defendant

“Hungry darkness of living
Who will thirst in the pit?
(Hooked in metropolis)
She spent a lifetime deciding
How to run from it”
Joe Strummer, Allen Ginsberg, “Ghetto Defendant”

Кварталът ти отдавна не е краен,
отсякоха смокинята, която ражда репеи, 
полетата отсреща изгориха, 
но гетото в ума расте 
и не старее,  
стяга мислите ти във цимент – 
там се стича цялата погнуса, 
там духът е в карантина, 
там всеки е виновен днес, 
а само ти ще си виновен 
утре.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024