Думите не могат да крещят. Думите не знаят нищо. Съществуваме без да знаем езика на Иван Димитров.

Александър Арнаудов

Стихотворенийце 

На Аманда Горман 

Това стихотворение, това стихотворенийце, 
ако и това определение не му е прекалено, 
не може нивга да крещи, не може да тропа, 
не може да се пъчи и да се изказва с увереността 
на този, който знае кое, къде и как трябва да бъде поправено. 

Това стихотворение, това стихотворенийце 
е старомодно, то знае, че нищо не знае, 
и вярва, че не можеш да го разбереш, без да си го почувствал, 
но можеш да го почувстваш и без да го разбираш, 
то охка посред счупеното, изоставеното и забравеното 
и пъшка и се тръшка в неработещото.

Защото как да съществуваш в неработещо?  
И как да се провираш из картата на този град, 
впримчен в лабиринта на еднопосочните улици, 
които до една се оказват задънени? 

Пътува му се, но светът го плаши. 
То чака полета си на летището на изписаното – 
един жесток и красив телепортатор, 
който ще го разгради на съставните му части, 
за да го съгради отново в друга вселена: 
нов живот на същото, 
но не и същият нов живот. 

И шепти като мантра. 

Всички души, всички цветове на кожата,  
всички континенти, всякакви разбирания, 
всички сме едно, но едно не е всичко. 

И говори като приказка. 

Имало едно стихотворенийце, 
което се нуждаело от кожух, 
но шивачите не могли да му ушият кожух, 
защото белокожите двайсетгодишни шивачи 
трябвало да шият кожусите 
на белите двайсетгодишни стихотворения, 
а чернокожите трийсет и пет годишни шивачки 
трябвало да шият кожусите 
на трийсет и пет годишните стихотворения от женски пол. 
Точно сега наоколо нямало 
шивач-албинос на петдесет и две години, 
шест месеца, двайсет и девет дни, три часа и осем минути, 
който да ушие кожуха на стихотворенийцето, 
та то зъзнело, било пред разболяване.  

И накрая казало 
това, което трябвало да бъде казано, 
което всички очаквали да чуят, 
което щяло да съгради разрушеното, 
да оживи умиращото, 
да поправи неработещото, счупеното. 

Ала вече никой не разбирал езика му, 
а и да го разбирал, нямало да го преведе, 
че да го чуят всички. 

Толерантност, XXI век    

Приятелю, признай, че си виновен, 
признай, че съгреши и се покай. 
Ето, 
ръката ми с нагорещено желязо 
несъзнато погалва челото ти, 
испанската обувка на позволеното 
приклещва разпищоления ти език. 

Ту чуруликам, ту те скастрям гневно: 
това са законите на времето, бъди толерантен, 
изкупи греховете на историята, 
шепти за някои неща на приятели само.  
Ти се провини, но аз съм милостив. 
С клещи в ръка ще изтръгна 
един-единствен нокът 
от ръката на огледалния ти образ. 

И моля те, недей да бъдеш хомофоб. 

Прочее, някога се опитваха да излекуват 
хомосексуалните от тяхната сексуалност 
с хапчета, с терапии, с шокове. 
Колко нечовешко, нали? 
А сега ще ти дам едно хапче 
и ще се оправиш. 

Глътни го, отвори уста. 
Глътни го, отвори уста. 
Отвори уста. 
Отв... 
НЯКОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ 
ДА МУ ОТВОРИМ УСТАТА, 
ЗА ДА Я ЗАТВОРИМ!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023