Преравяме интернет в търсене на дигитални следи. Сълзите се изливат в петна на уърд в таймснюроман дванайска. Без Иван Димитров интернетът е мъртъв.

Александър Арнаудов

Човек без сянка и чудовище

Защо все търсиш нещо по-добро от себе си, човече,
защо не тръгнеш към научната фантастика със своето лице,
защо не бъдеш цялостен и не приемеш, че си черно-бял и цветен,
че си вечен смъртник и че твоят разум е божествен във граничността си,
защо бълнуваш безпределност и безсмъртие, белязани със силикон?
Ти – прашинка космос кацнала върху парче земя,
ти – фотон със ум безумен в черната материя,
хаотичен ред във хаоса, разрушителен създател,
ти – бегач на дълги разстояния, избягващ себе си.
Сега със калпавостта си хванал си да конструираш другост,
как си я представяш? Светлина без мрак, покой без спомени
за гадости, човек без сянка и чудовище: глупак, глупак, глупак.

Мамино детенце на науката

Некъв ръб се лендзи и разправя колко е разкошен,
колко е непогрешим и як, красив, велик, велик.
Кво да кажа? Не трябва да мълчиш пред тия.
Среден пръст, шамар, шамар, шамар.
Само че спокойно, без агресия, вербално, като птичка,
няма що да си скубем косите с кухи копелета, приятели,
както си късаме нервите с изнервени никакъвци, приятели,
не си заслужава, не заслужават, тоя келеш е тъп и прост, приятели,
ама едно, че е мнозинство, второ, ние сме културни хора:
това ни е най-голямото предимство, най-големият недостатък.
А това мамино детенце-лайненце на нашта майка науката,
изтрило паметта си с външната си памет,
изгубило реалността си с опосредствана реалност,
заличило истината със измислените истини,
а това мамино детенце-лайненце на нашта майка науката
скоро така ще разглези разума си със изкуствения разум,
че по земята ще плъзнат такива естествени интелекти,
че ще ни разкатаят фамилията.
И ще погледне някой отнякъде,
и ще каже, че това не е добро,
че това не е никак добро.

Без тебе интернетът ми е мъртъв 

Преравям интернет в търсене на дигитални следи от 
съществуването ти, на пикселни фрагменти от веждите ти, 
на отпечатъци от устните ти, вдлъбнатини от допира 
на гърдите ти, на твоят нос. Наясно съм, че си разпръснала 
цифровите белези от съществуването си на нечии екран, 
но защо на моя те няма? Защо екранът ти е вързан към 
друг компютър, не към моя, на който сълзите ми изливат се  
в петна на уърд в таймснюроман дванайска? Докато навън вали 

нима огряваш вече само чуждите лаптопи? Усмихваш се 
на други другаде с емотиконената пунктуация на устните си 
и пишеш своята история във нови блогове. Сменила никовете си 
и интерфейса, започвайки със грима. Избягала във нови профили.  
Отрязала ме от онлайн пространството си като натрапчив и досаден  
спам – опустоши го и замина. Разрязвайки ограничаващите ланкабели.  
Заглушавайки дузина уайърлеси с белите си зъби. Колкото и да сърфирам 
мисля само за тракането на пръстите ти по клавиатурата. За любимите ти
клипове в ютюб. За сайтовете, които посещаваше. За тези, дето мразеше. 

За бившите пароли на имейлите ти, сега една от тях съм аз: една бивша 
парола от имейл, препълнен със спам и безполезна поща, отварян два 
пъти в годината, за да бъде затворен отново, но прекалено 
безразличен, за да бъде изтрит. Ти ъпгрейтваше ме и сега без 
теб съм стара версия. Боклук от нещо някога било. Запазен  
за ценители съм, за онези свикнали с удобствата на старото.  
За никой съм, най-малкото за себе си. Ти беше интернетът на 
живота ми и моя вход към мрежата на хората. Без тебе интернетът 
ми е мъртъв. И компютърът ми също. А и аз, и аз, и аз. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024