Оставаме между смъртта на раздялата и раждането на болката. Тишината боли върху устните. Прощаваме се с нощта на Ива Спиридонова.

Александър Арнаудов

ОСОЛЯВАНЕ НА ВОДИТЕ

Видя ли как отплаваха очите ми
след първия минаващ кораб
на разсъмване?
Болеше тялото
от твърде много умъртвена нежност.
И тишината върху устните болеше.
Но аз изпратих всички смъртоносни рани
по водата.
И на нощта простих, че си отиде.

Сега съм сляпа за мощта на изгрева,
намерил пристан в твоите очи.
Не ги превръщай пак в затвор
за блясъка на онзи ден,
за онзи дето
толкова неистово очакваме.
И може би в случаен поглед
пак ще се завърна.
Като сълза по устните на лятото.

СЛЕДИ

Ако ме няма
дърветата ще продължат
да се закачат с облаци,
водата ще проправя път
от извора нататък,
ще се срамуват нощите,
докоснат ли се до зората
и ще избухва въздух
в дланите на вятъра,
а всеки дъжд ще мие
вертикала на прозорците
на този неспираем свят,
затворен безпричинно
в своето въртене.
И да ме няма

ще бъда нечий тичащ поглед
върху изписан лист от времето,
което вече няма да е мое.

ДИШАЙ!

Обитаваме временни домове,
оставяме в случайни градове
живот след живот любовта си –
остаряло дете, неродено все още.

За кратки 24 часа дишаме
между смъртта на раздялата
и раждането на болката.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023