фотограф - Ивелина Чолакова

Гневът е функция на липсата. Отсъствието прошепва крясък. Спираме да съществуваме в поезията на Ива Спиридонова.

Александър Арнаудов

ГНЕВЪТ Е ФУНКЦИЯ НА ЛИПСАТА

Крещиш на моето отсъствие.
Константа съм. Любов,
съставена от нямане.
И това е свободата
да избираш
в какво за себе си
ще ме превърнеш.
Прошепвай ме без гняв,
за да ме има.

СОЛЕНИ ДЪЖДОВЕ

Плача в извивката на облака.
Сълзите,
в затвора на ръцете ми несигурни, решетъчните пръсти ги пропускат.
Мокър си,
удавник в най-честното шептене
на очите ми.
Солена е цената на надеждата.

ЛЮБОВ

Да не поискаш повече от даденото.
Да дадеш дори и непоисканото.

НАМЕРЕНА В ПРЕВОДА

Облак съм, бяла запетая върху листа на небето, разтворило мастилото на всичките ми думи до лазурно. Вятър, категоричен знак за редакция на пейзажа, отнесъл праха на преживените мъртви мигове. Дъжд съм, графика на гневен молив, камшичен удар върху болката, убил надеждата ѝ да ме има. И слънце, с онази светлина, която със замах на прогледнал художник рисува острото на сенките, от които избягах. Разтворих се в извивката на всеки цвят, посипах се в прашец по цветните криле на пеперуди. Попих в земята като извор, изгубил своето начало, ала прекрасно знаещ края си. Влях се в морето, в океана и във вените, аз, капката живот, невъзможна за преплуване.

Не съществувам вече, всичко съм.
И нищичко не искам.
Имам себе си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021