Казвам се Ива Димитрова. Родена съм на 14 октомври 1985 г. в София. Завършила съм право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2009 г. Работя като адвокат. Обичам да пиша поезия и кратки истории, които сама илюстровам. Интересни са ми историите с неочакван край, фентъзи и приказките за големи. Вдъхновяват ме писатели като Нийл Геймън, Туве Янсон, Тери Пратчет и още много други в този стил.

Рестарт

Като едно на ум те смятам.
Моят пазарски списък с безнадеждност, моята аптека
“стоки от първа необходимост”.
Моят джин без резенче лимон следобед.
Моята Витоша –
с празни ходове и с тишината есен.
Корен квадратен на пияното ми състояние в петък,
скучна вечер през октомври,
игра на думи без глаголи, поезия без форма,
самотно и тягостно като по UNKLE,
весело-дъждовно.
Въобще не мога да избягам от тази страшно тъпа сцена.
Ослепяващо стерилна.
Никога не питаш и затова ти отговарям, че предпочитам да остана.
Да - поправка “да ме накараш да остана”.
Да се моля да поискаш, да решиш да ми отвориш.
Да извадиш и разхвърляш чукове, триони, брадви,
да ме късаш безпощадно и касапски на парчета
и да ме окачваш кърваво червена и течаща.
Като твоите въжета искам да ме изплетеш
от морски възли и от водорасли,
от счупените пейки в парка,
от синьото на Витоша ноември,
от жълтите павета, от комините на София в далечината.
Глупости!
Рестарт.
Няма да те лъжа.
Искам пак да връхлетя при тебе гузна, боса и пияна.
Искам с твоите голи пръсти да ме разпиляваш,
да раздираш всичко, цялата ми същност,
да крещя от болка и после внезапно да притихна,
да се сгърча, да изчезна и все едно ме няма.
Без да ме прегръщаш.
След това ще ме сплетеш на възел,
точно през сърцето ми ще минеш,
ще ме накараш да заплача,
ще ме утешаваш резервиран
и накрая - и това ще си е твоята награда –
ще ме изхвърлиш през вратата - мил, студен и отвратително далечен.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024