Природата е старо куче с болни стави. Погледът е впит в отсрещния. Виждаме себе си над умиращото и безмълвно тяло на Ив-Кристиан Ангелов.

Александър Арнаудов

*
думите лесно уцелват
повърхността на провала,
на чийто бряг стоим

и водата лесно поглъща
във себе си всяко
движение.

в мрака на дъното
върху безмълвния пясък сега

и завинаги се намира паметникът,
който издигна у мен

*
като старо куче с болни стави
се крепя сега в ръцете ти,
от любовта и доверието,
дадени ми по Природа.

и затваряйки очи,
виждам себе си над неспокойно умиращото ти тяло
и твоят собствен поглед впит в моя,
обещаващ ми безмълвно вечност и спокойствие.

нашето случайно познанство,
моето единствено доказателство за отвъден живот

ме карат да обичам това,
от което все още ме е страх:

самотата, мислите, болката, смъртта.

*
напъпват бодлите
в утробата на видимото
и разкъсват обичайността
на формите

аз самия
мутирам в неопределеност
и нетрайност

в тези невидими жестове
вплитам самата
разкапваща се плът

и удържам неизбежната
промяна в нея самата.

*
безцеремонно пият корените
на доскоро греещи езици

отворен, дъха раздвижва
сухи пръсти в мъртви знаци,
разказвайки

камъкът, гледащ се встрани
завижда на своя собствен блясък,
в дълбината на който, пукотът
прорязва пътя към живота.

*
пътят е поет
страшно прекрасно е
да се разхождам

в потъващия ден, прислонен
в полите на Витоша.

моята крачка е
най-бавната, защото
надявам се да
крача до края.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022