Авторката споделя за себе си:”Грънчар по призвание, работещ в корпоративния свят, с елементи на творческо писане. Възражда нуждата за себеизразяване чрез поезия, възникнала в детството, по време на Ковид-изолацията от миналата година. Интересът към думи, фрази и словоред е провокиран от сблъсъка на абстрактни асоциации с материалния свят, или на съзнателното присъствие с полу-будното състояние на ума.”

Афганска хрътка

Караш ме да търся и ровя
Във себе си с нокти
Като хрътка
Местата на раните
Отворени някога
Върху които съм трупала
Листа и съчки
Гняв и векове
Хора и извинения
Надушваш засъхнала кръв
Слухът ти долавя
честотата на болката
Като хрътка
Сочиш конфликтa
Във мене и драмата
И ме усещаш
Когато си тръгвам
Сетивата ти се изострят
Поема ли въздух
Замахваш с лапа
Закачаш ме с нокти
Пробиваш кожата
Но не и вярата
Че не искам да се върна
Че искам да съм цяла
Че мога да летя
Че принадлежа на облаците
И на светлината
А не на калта и ръцете ти
Не на страстта и на бездната
Не принадлежа на пусощта
Искам се за себе си.
Заслужаваш да мисля за тебе
с усмивка и обич
Да се сещам за нас
Назад във времето
Видя ли жадни очи
Които гледат навън
И търсят любов
Искат заблуда
Слепи и настървени
На ум им желая
Топлина и ръце,
Които се увиват
Около себе си
Без да пускат
Заради себе си
Не задари хрътките

Хайку

Белите ръце на облаците
Докосват ръбовете на планините
Само когато им кипне

Не можеш
да проникнеш в крепост
Без да се превърнеш
в кръв и пепел

Миналата зима
живях наполовина
Денем какавида
През нощта
разперила крила

Хълмът на Авалон

Ливадите обримчени с пухкави храсти, се пукат по шевовете от треви и билки,
докато вятърът натирва лисици по хралупите им,
а закръглени агнета се търкалят надолу по склона

Не личи да е валяло и въпреки това тревата пързаля нашественици
Нека вървят, нека не спират

Ветровете не са добри домакини
Ще ти оставят дрехите, но ще снемат заблудата и очарованието на завета
Ласките им червенеят по бузите
Предупреждението отеква в ушите

Вървете си,
Не се спирайте,
Деца на облаци
Родени в бленуване,
Заченати в самота,
Невидими в огледалото,
Истински като сънища

Хубавото на вятъра е,
когато му се облегнеш
Вярваш, че ще те носи
Разперил ръце,
му даваш тежестта си

Тика те напред
Изпреварваш мъглата
Миналото изостава
Отлепя се от сянката ти

Будиш се в подножието на хълма
Без спомен за света преди бурята

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021