*
Разкажи ми за войната и барута, за страха и болката...
Днес сърцето ми е готово да чуе всичко.
За децата и кучетата, за кожата на изгорелите полета...
Как все по-силно паметта е стегната от тесен корсет,
като примка – не дишай / дишай / не живей / живей...
За още топлите легла и зимните тела върху тях.
За това как крещят за живота зелените птици на тревата...
Как обичта е безпомощна по време на война като стрела –
срещу ракетите „Град“, замаскираните взривове, бомбите и ракетите... Говори!
Сърцето ми днес е стигма, най-голямата от раните.
Това е като публикация във Facebook, просто го сподели
и изпрати на лично съобщение. На мен. А после ме блокирай.
Войната е по-лесна без обич, войната е за гнева.
Не ме обичай, чуваш ли? Просто говори, говори...
Тревожно ми е, когато не чуваш експлозии, а само „Лвив“?
Но ме тревожи, когато си толкова чужд...
Разкажи ми за другарите си, за техните съпрузи.
Как по някаква причина най-много боли за обич по време на война.
За това как минават под обстрела, за да звъннат поне веднъж.
Много често за последен... Като всичко, което имаш, и това е миг.
Докато все още чуваш глас в ушите си и се стича смях...
А него вече го няма. Пръстите му вече са твърди
като клони... Вдигаш го: „Е, защо си легнал?“
Той повече няма да стане. Студен като гроб, като лед.
Говори, защото най-много ме е страх, когато мълчиш...
Можеш с точка, запетая, само малък плюс.
По време на война всички се хващат за думата „само“…
Честно казано, аз държа на „обичам“.

бъди

позволявам ти тази немощ
даже да останеш без глас
да бъдеш беззащитна
като прозорците в моя дом

позволявам ти да нямаш сили
дори до сълзи

да бъдеш крехка
да бъдеш толкова
горчива
трудна
крехка

тъжна

позволявам да си тъжна

да сипеш тази тъга
като пръст
толкова черна

да я усещаш под ноктите си
позволявам да крещиш така

че дори птиците и зверовете да те разберат
да мълчиш като масови гробове
с най-страшната болка

твоята сила е в слабостта
твоята сила е в това
да си позволиш тази слабост

не позволявам само едно –
да не си

*
момиченцето което е у теб
то не бива да има заслуга за нещо
да подхожда на някого

да отговаря на нечии очаквания
то е подарък
защото просто е

то е ценно
не заради нещо
а дори заради абсолютно нищо
заради самото себе си
то е важно

то искаше да бъде голямо
щипваше от козметиката на майка си
играеше си в училище с плюшени играчки
сериозна
самостоятелна
учителка

а сега седи в тялото на тридесетгодишна жена
с посинели устни
свита
като кученце

и на всеки пет минути повтаря
(сякаш нещо междувременно може да се промени):

— това е просто игра, нали?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024