Ирен Петрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Завършила е Софийски Университет „Св. Климент Охридски” със специалности Онлайн журналистика и медии, Социална педагогика и Авторски театър. Като част от театралната трупа на университета участва в няколко международни театрални фестивала – в Тунис, Мароко, Иран и Русия. През 2017 г. печели специално отличие за публицистика от фондация „Васа Ганчева” за сериозното ѝ отношение към проблемите на културата и театралната критика, художествената проза и поезията. Автор е на книгите „Процеп към Париж”, „Скъпа Лилит”, "Credendo vides", "Жените след Ева". Нейни стихотворения са превеждани на английски, френски, италиански, гръцки и турски език.

ДОКАТО ЧАКАМ

можех да напиша тонове поезия докато те чаках
да засадя онези сини маргарити
(не помня кой ми ги подари)
въпреки че от ръцете ми нищо не израства
можех да се обадя на майка ми
да ѝ поискам прошка
отлагам го вече десет години
можех да науча нов език
да зачена от друг
да се науча да танцувам
да запиша най-сетне онази докторантура
в която толкова се припознавах

но аз се надявах като глупачка
че този път е любов и ще се върнеш

домът ми си остана пуст
и може би изпусках любовта
докато ти създаваше деца но в друга къща

СИНЬО КАТО РАЯ

копнея за синьо
толкова синьо че очите да ослепяват
мокро солено
да навлажнява очните ябълки
за да раждат своите малки бисери
синьо което да чертае цикличността
живот смърт живот
да се проникваме едновременно
когато го гледам или се потапям в него
по-пълноценно от мъж
с неговите неверни ръце
по-наситено с живот от артерия
синьо в което да изгубя мислите си
като неискани деца
мое необятно нито турско
нито тюркоазено нито морско
ни небесно
мое синьо на радостта
мое синьо на свободата
мое синьо което
стои на устните ми цяла зима
докато януари се белее по покривите
и рисува смъртта на душата
единствено мое синьо
в което си струва дори да умра
стига да го зърна още веднъж
стига да докосна абсолюта за последно

***

онази нощ
когато третият час ме събуди
с траурен звън
не плаках, задето бях сама
нито че утробата ми за пореден път
се оказваше празна
плаках защото значех, че съм лош човек
и не за себе си
оплаквах тези, дето нараних
и тези, които ме обичаха

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024